Ден като ден. Слънчево, но не особено...и топло, но не много. Раззелени се без време още през февруари. Кокичетата прецъфтяха и забравиха. Навсякъде продават мартеници и някак не ми се вързва това червено бяло море с розовите цветчета на бадемите и белите на сливите. Какво си мисля аз обаче няма никакво значение. Традициите са си традиции. Щурат се разни дечурлига от маса на маса и шумно, като ято косове коментират изложеното. „ Тая, тая тука виж!” „ Не, бе, ела,ела, тука са и по-евтини!” Хайде и аз да не пропусна, отидох да ги видя тези евтини мартеници... и о, ужас.
Навсякъде едно и също! Прекрасно китайско производство. Кич, до кича, мила, моя майко, продавач до продавача. То мартеница пръстен, гердан, брошка... е, жалко, никъде не видях обеци. Как не са се сетили, пустите му търговци? Видях мартеници за кучета, за телефони, дори мартеница за маратонки /под формата на връзка с папулки/,
Ехе, и мартеница за тъщи видях /малка метличка от естествени материали/
Една баба избираше за внучетата си в чужбина. Предложиха и някакви пластмасови макети на герои от анимационни филмчета. Изглеждаха меко казано страшно. Даже 3Д изпълнения се кипреха при една девойка. Най-странния модел беше роботче с размер на тамагочи, което възпроизвежда записано съобщение.
След половинчасово обхождане се прибрах с главоболие и с абсолютно нежелание да купя каквото и да е. Нелепо и почти не на място си припомних позната фраза от филм: „ Куче касичка, каска касичка...”, но сега звучеше като: „ Зарче мартеничка, коте мартеничка...”
Някой помни ли всъщност за какво на всеки първи март си подаряваме тези усукани кончета?
Днес все пак взех няколко за приятели. Купих ги от една старица. Беше ги изплела на една кука и в крайчетата се мъдреха „ демодирани” Пижо и Пенда.
Когато поисках да ги разгледам зад мен се чу кикот „ Егати, имената!”
Не посмях да попитам девойката как се казва, за да не ме заподозре в похот, но ми стана жал, че в поевропейчената ми родина едно подрастващо момиче за първи път чува тези имена край сергията за мартеници.
