2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. hadjito
13. samvoin
14. tili
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1
Днес се радваме на възкръсване на българския интерес към Съединението с патоса, който той заслужава, макар и да остава на хартия по-малко “важен” от обявения за целта на продължаването на съветската окупация с други средства русофилски национален празник 3 март. Единственото, което могат да направят служителите на московския култ от петата му колона у нас е да помълчат или да се присламчат към честванията с надеждата, че техният проруски фанатизъм ще бъде пощаден от многобройните коментатори в медиите и от говорителите по официалните трибуни.
Ще трябва да ги разочаровам. Защото предлагам да се запитаме реторично, колцина българи биха отговорили правилно на въпроса с какво е важна датата 5 септември в още по-новата ни история. С ръка на болното сърце ще трябва да признаем, че много, много малко българи биха посочили правилно, че става дума за датата, на която през 1944-та година Сталин скъсва дипломатическите отношения с царство България, които е поддържал дотогава, за да нареди окупирането на България, отказала при това не само да воюва със СССР на негова територия, но и да оказва съпротива на настъпващата Червена армия.
На 5 септември 1944-та съветска Русия постига онова, което имперска Русия загубва като свой капитал в България на 6 септември 1885 г.
До Съединението разединената България е практически руска губерния. По волята на руския цар в българските земи се назначават министри и премиери, правят се закони, разпореждат се като ментори руски генерали. Русофилите правят дори опит да изнесат българския златен резерв в Петербург и само бързата намеса на княз Батенберг прекратява този предателски акт ( който успешно ще бъде осъществен по време на съветската окупация от Тодор Живков и компания).
Външната политика на Княжество България е била изцяло проекция на руската до степен, че нито една политическа партия примирено не е оспорвала това право на “освободителката”. Военното министерство не само е било ръководено от сменящи се руски генерали, но в него не е бил допуснат нито един българин – точно както при подписването на измамния предварителен договор в “Сан Стефано”, където руските победители са се отнесли към българите като към недостойни за имперското им внимание поданици на новоприсъединената територия. Отредили са им ролята на благодарни наблюдатели на колене без право на глас относно собственото си бъдеще при изготвянето – както и на самата церемония по подписването на обречения на неизбежна международна ревизия, произтичаща от тайните руско договорки с други държави.
Всичко, за което българските политици и патриоти са смеели да се домогват в молбите си към непреклонния руски император, е било плахото им настояване да бъдат оставени сами да формират поне вътрешната политика на държавата. Да, дори и Стамболов е бил бил между тях.
На всичко това слага край н.в. народът с акта на съединението, подкрепен с огромна и толкова безспорна енергия, че скоро тя започва да преодолява международните бариери пред нея. Англия, бивш противник на пълната българска самостоятелност ( макар да е инициатор на Цариградската конференция, легитимирала и предизвикала Руско-турската война, бидейки и спонсор на идеята за права и свободи за българите в рамките на автономия от Османската империя), първа улавя тази вълна и се качва върху нея.
Русия обаче с оказва най-ревностният защитник на нарушения от българите договор от Берлин, представян дотогава ( и по времето на комунизма та чак до наши дни) като чисто западен заговор срещу българските национални интереси, макар на практика да е бил договорен тайно от Русия предварително с Австро-Унгария и Англия ( както и с Германия на Бисмарк, който става главен арбитър и дори благодетел в българска полза на правата на домакин в Берлин). Именно с аргумента, че българите са нарушил договора от Берлин, под който Русия се е подписала, Петербург подстрекава турския султан да накаже обединилите се българи с реокупация на земите им южно от Стара планина. Когато не успява с тази интрига, в чийто успех българите искрено са вярвали, струпвайки цялата си армия за очаквана война с Турция, Русия подбужда сръбската си клиентела да й свърши мръсната работа по наказване на непокорните българи.
В крайна сметка Русия губи не само тази война, която води с ръцете на Сърбия, но и влиянието си на хегемон в България. А то е всичко, което й е останало като позитив от балканската й военна кампания през 1877 – 1878 г. От трите цели, които си поставя, тя не успява да осъществи нито мечтата си за контрол над Проливите, нито да спре западното влияние в сърцето на Балканите, населено с българи. Изхитрява се чрез измамата от Сан Стефано единствено да внуши на голяма част от тях, че е техен благодетел – антипод на Запада, на основание на което те трябва да й бъдат вечно благодарни и покорни както другите покорени от империята народи.
На това статукво се слага край на 6 септември 1885 г. , за да се се завърне обаче бумерангово чрез съветското отмъщение на 5 септември 1944-та година. Датата на обявяването на война от страна на Москва е обречена от днешното проруско задкулисие на забрава в България. Това показва, че българите имат нужда от ново Съединение.
Трябва да помним 6 септември, но да не забравяме и 5 септември, датата на Разединението, наложено тогава и разпалвано днес от руското задкулисие в България.
Иво Инджев
Тагове:
Ножовете в гърба на Путин или как близко...
Рейтингът на Путин се устреми към нула, ...