Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.10.2018 15:36 - Архипелаг ГУЛАГ - Арестът
Автор: samarinof Категория: Лични дневници   
Прочетен: 451 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 20.10.2018 15:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                                Александър Солженицин
                                                      Архипелаг ГУЛАГ
/в края на разказа можете да изгледате пърата част на изповедта на Алесандър солженицин пред камерата на Александър Сокуров с български превод/

Оригинално заглавие Архипелаг ГУЛАГ, 1958–1968 (Пълни авторски права)
Превод от руски Иван Дойчинов, 1994 (Пълни авторски права)
Форма Историография
Жанр Документална проза История
Характеристика Втора световна война Фашизъм; комунизъм; тоталитаризъм Човек и бунт


В епохата на диктатурата и обкръжени от всички страни с врагове, ние понякога проявявахме излишна мекушавост, излишно мекосърдечие.

Криленко, реч на процеса срещу „Промпартията“


                                                       Първа глава
                                                         АРЕСТЪТ

Как попада човек на този тайнствен Архипелаг? За там непрекъснато летят самолети, плават кораби, тракат влакове — но никакъв надпис по тях не посочва местоназначението. Билетните каси и агентите на „Совтурист“ и „Интурист“ ще останат изумени, ако им поискате билет дотам. Те не знаят, не са чували изобщо за Архипелага, нито за някое от безчетните му островчета.

Хората, които заминават да управляват Архипелага, попадат на него чрез школите на Министерството на вътрешните работи — МВД.

Хората, които заминават да охраняват Архипелага, биват превозвани чрез военните комисариати.

А хората, които заминават там да мрат подобно на нас с вас, читателю, трябва да минат непременно и единствено през ареста.

Арестът!!! Да казвам ли, че той преобръща целия ви живот? Че е пряк удар на светкавица върху вас? Непостижим за съзнанието духовен потрес, с който не всеки може да свикне и често полудява.

Вселената има толкова центрове, колкото и живи същества. Всеки от нас е център на Вселената и светът се разпада, когато ви изсъскат: „Вие сте арестуван!“

Щом са арестували вас — нима нещо може да оцелее в това земетресение?

Но размътените мозъци са неспособни да обхванат тези размествания във Вселената. И най-изтънчените умове, и най-простоватите от нас не намират да кажат в този миг въпреки целия си житейски опит нищо друго освен:

— Аз? За какво?!?

Въпрос, милиони и милиони пъти задаван още преди нас, без някога да е получил отговор.

Арестът е мигновено смайващо прехвърляне, запокитване, преобразуване на едно състояние в друго.

По дългата криволичеща улица на живота сме се носели щастливо или сме се влачели несретно все покрай някакви огради, огради, огради — прогнили дървени стобори или кирпичени дувари, покрай тухлени, циментови, чугунени огради. И не сме се замисляли — какво ли има зад тях? Нито с поглед, нито с мисъл не сме се опитвали да проникнем отвъд — а тъкмо там започва Страната ГУЛАГ, съвсем наблизо, на два метра от нас. Нито пък сме забелязвали в тези огради неизброимите, добре напаснали замаскирани врати и вратички. Всички, всички тези вратички са били приготвени за нас и ето че една съдбоносна се отваря бързо и четири бели мъжки ръце, ненавикнали на труд, но грабливи, ни се вкопчват в крака, в ръката, в яката, в шапката, в ухото — вмъкват ни като чувал, а вратичката зад нас, вратичката към нашия предишен живот, се затръшва завинаги.

Край. Вие сте арестуван!

И не намирате какво да кажете, освен да изблеете като агне:

— Аз? За какво?…

Ето какво е арестът: ослепяващ взрив и удар, след които настоящето изведнъж се слива с миналото, а невъзможното става пълноправно настояще.

И толкоз. Не сте в състояние да възприемате нищо повече нито в първия час, нито дори през първото денонощие.

Ще помъждука още във вашето отчаяние бутафорната циркова луна: „Това е недоразумение! Ще се размине!“

Всичко останало, което е в традиционната и дори литературната представа за ареста, ще се трупа и конкретизира вече не във вашата потресена памет, а в паметта на вашето семейство, в паметта на съседите ви.

Арестът — това е резкият среднощен звънец или грубото чукане на вратата. Това е напереното нахлуване на неизтриващи ботушите си бодърствуващи оперативни работници. Това е изплашеното, свито зад гърбовете им поемно лице. (А за какво е това поемно лице — жертвите не смеят да мислят, оперативните изпълнители не помнят, но така се полага по инструкция и то трябва да стърчи там през цялата нощ, а на сутринта да се подпише. За вдигнатото от леглото поемно лице също е мъка: нощ след нощ да ходи и да помага при арестуването на своите съседи и познати.)

Традиционният арест значи за отвеждания още и стягането на багажа с треперещи ръце: кат бельо, калъпче сапун, някаква храна и никой не знае какво ще потрябва, какво може и какво е по-добре да облече, а оперативните работници нямат търпение и подканват: „Няма нужда от нищо. Там ще ви хранят. Там е топло.“ (Всичко това е лъжа, а припират за страх.)

Традиционният арест значи още и след това, след откарването на нещастника, многочасова шетня в жилището на грубата чужда потисническа сила. Това е разбиването, разпарянето, събарянето и смъкването от стените, изхвърлянето на пода от шкафовете и чекмеджетата, изтръскването, изсипването, разкъсването — и купищата безредно стоварени върху пода вещи, и пращенето под ботушите. И нищо свято не съществува по време на обиска! При арестуването на локомотивния машинист Иношин в стаята му е ковчегът с телцето на току-що умрялото му дете. Юристите изхвърлят детето от ковчега, за да тършуват и там. Те изхвърлят болните от леглата им, раздират бинтовете им[1]. И нищо по време на обиска не може да бъде признато за безсмислено. От колекционера на антики Четверухин отмъкват „еди-колко си царски укази“ — а именно указа за завършването на войната с Наполеон, за образуването на Свещения съюз и текста на молебена срещу холерата от 1830. На нашия най-добър познавач на Тибет Востриков конфискуват безценните древни тибетски ръкописи (и учениците на починалия едва ги измъкват от Комитета за държавна сигурност — КГБ, след тридесет години!). При арестуването на ориенталиста Невски отмъкват тангутски ръкописи (а двадесет и пет години по-късно за разшифроването им на покойника е присъдена посмъртно Ленинска награда). На Каргер отнемат архива на енисейските остяци[2], забраняват изобретената от него за тях писменост и буквар — и си остава народецът без писменост. Дълго е да се описва всичко това на интелигентен език, но хората са си го казали за обиските: търсят онуй, дето не са оставяли.

Отнасят взетото, а понякога карат самия арестуван да го носи — и както е било с Нина Александровна Палчинска, която трябвало да мъкне на гърба си чувала с книжата и писмата на своя вечно деен мъж, покойния велик инженер на Русия — за да потъне всичко това в търбуха им, завинаги, безвъзвратно.

А за оставащите след ареста — безкраен, преобърнат, опустошен живот. И опитите да предадат някое пакетче на арестувания. Но от всички гишета лаят срещу им: „Няма такова лице“, „Не е зачислен такъв!“ Че отгоре на всичко през тежките за Ленинград дни трябва още пет денонощия да се блъскат на опашка пред това гише. И едва след половин, след една година може би арестуваният ще им даде някакъв знак за себе си или пък ще им се троснат: „Без право на кореспонденция.“ А това вече значи — завинаги. „Без право на кореспонденция“ значи със сигурност: разстрелян е.

С една дума, „живеем в проклети условия, при които човек изчезва безследно и най-близките му хора, жена му, майка му… с години не знаят какво е станало с него“. Така ли е? Не е ли? Това го е писал през 1910 г. Ленин в некролога за Бабушкин. Само че тук трябва веднага да уточним: Бабушкин е транспортирал оръжие за въстанието, тъкмо с него е бил застрелян. Той с знаел какъв риск с поел. Не бихме казали същото за питомните зайци, за себе си.

Така си представяме ние ареста.

И наистина, нощният арест от описания вид е предпочитан, защото има важни предимства. Всички обитатели на дома се смразяват от ужас при първото почукване на вратата. Арестуваният бива измъкван от топлата постеля, той целият е още в състояние на полусънна безпомощност, разсъдъкът му е размътен. При нощния арест оперативните работници имат предимство в сила: те са неколцина въоръжени срещу един, ненавлякъл дори панталоните си; и докато той се стяга, докато трае обискът, без съмнение пред входа не ще се събере тълпа от защитници на жертвата. Спокойната методичност при нахълтването в едно, сетне във второ жилище, утре в трето и четвърто дава възможност правилно да се използуват оперативните щатове и да бъдат натикани в затвора многократно повече жители на града в сравнение с броя на служителите от тези щатове.

Нощните арести имат още и това предимство, че нито съседните къщи, нито градските улици виждат колко хора са прибрани през нощта. Като изключим изплашените непосредствени съседи, за по-отдалечените тези арести не са събитие. Тях като че ли изобщо не ги е имало. И по същата тази асфалтова лента, по която през нощта са сновали „гарваните“[3] — денем младото племе крачи със знамена и цветя и пее бодри песни.

Но у прибиращите, чиято служба се свежда единствено до арестите, за които ужасите на арестуваните са преповтаряне на едно и също и поради това са отегчителни, разбирането на цялата тази операция е значително по-широко. Те имат голяма теория, не трябва да си мислим наивно, че нямат такава. Арестознанието е важен раздел от курса на общото тъмницознание, породило солидна обществена теория. Арестите са класифицирани по различни признаци: нощни и дневни; домашни, служебни и по време на път; първични и повторни; разчленени и групови. Различават се по степента на налагащата се внезапност, по степента на допусканата съпротива (но в десетките милиони случаи съпротива не е била очаквана, както и не е имало такава). Арестите се различават по сериозността на набелязаните обиски; по необходимостта да бъде правен или не опис за конфискация, да следва запечатване на стаите или жилището; по необходимостта веднага след съпруга да бъде прибрана и съпругата, а децата да бъдат пратени в сиропиталище, или всички останали членове на семейството да бъдат интернирани, или пък и старците да ги изпратят на лагер.

И отделно още има цяла Наука за Обиска (имах възможност да видя една брошура за юристи задочници от Алма Ата). Там хвалят много юристите, които са си направили труда при обиска да преравят два тона оборски тор, шест кубика дърва, две каруци сено, да почистват от снега цялата земя за лично ползуване, да измъкват тухлите от печките, да изгребват помийните ями, да надникват в клозетните чинии, да се ровят в кучешките колиби, в курниците и птичите къщички по дърветата, да продупчват дюшеците, да отлепват от телата на хората лейкопласта и дори да изтръгват от зъбите им металните пломби, за да търсят микродокументи. На студентите се препоръчва изрично да започват с обиск на дадения човек и накрая отново да го претърсят (току-виж, човекът успее да прибере нещо от вече отнетото му); и след това още веднъж да се върнат на същото място, по друго време на денонощието, за втори обиск.

Не, не, арестите са доста разнообразни по форма. Унгарката Ирма Мендел си урежда веднъж в Коминтерна (1926 г.) два билета за Болшой театър на първите редове. Следователят Кегел я ухажва и тя го поканва. Прекарват много нежно целия спектакъл, след което той я отвежда… направо на Лубянка. (Има се предвид зданието на Главното управление на ГПУ, сега на КГБ, на Лубянския площад в Москва. — Б.пр.) И ако през цъфтящия юнски ден на 1927 г. някакво младо конте качва във файтон пълноликата русокоса красавица Анна Скрипникова, току-що купила си син плат за рокля (а файтонджията вече се досеща и се мръщи: органите не плащат), знайте, че това не е любовна среща, а също арест: сега ще свият към Лубянка и ще хлътнат в черното гърло на портала. И ако (двадесет и две пролети по-късно) Борис Бурковски, капитан втори ранг, с бял кител, напарфюмиран със скъп одеколон, купува торта за момичето си, не бъдете сигурни, че момичето ще получи тази торта и че тя няма да бъде накълцана с ножовете на претърсващите и внесена от капитана в неговата първа килия. Не, у нас никога не е бил пренебрегван и дневният арест, и арестът по време на пътуване, и арестът в кипящото многолюдие. Той обаче се извършва чисто и — което е удивителното! — самите жертви в унисон с оперативните работници се държат колкото се може по-благородно, за да не дадат на живущите в сградата да забележат гибелта на обречения.

Не всекиго може да арестуват вкъщи с предварително почукване на вратата (а ако някой ще чука, това ще е „домоуправителят“ или „пощаджията“), не на всеки се полага да бъде арестуван и на работното му място. Ако арестуваният е склонен към злоумишленост, най-добре е да бъде прибран по-далеч от обичайната за него обстановка — от семейството, от колегите, от съмишлениците, от скришните места: той не бива да унищожи, да скрие, да предаде нещо. На тези пък с високите чинове, на военните и партийците понякога се дава ново назначение, предоставя им се първокласен пагон и вече по пътя ги арестуват. Някой неизвестен простосмъртен, вцепенен от поголовните арести и вече седмица потиснат от смръщените погледи на началството, изведнъж бива повикван в профкомитета, където му се връчва с лъчезарна усмивка карта за санаториум в Сочи. Зайчето е трогнато — значи страховете му са били напразни. Благодари, ликува и бърза към къщи да си стегне багажа. До влака разполага с два часа, ядосва се на пипкавата си жена. Ето я и гарата! Остава още време. В чакалнята или в бюфета го повиква симпатичен млад човек: „Не ме ли познахте, Пьотър Иванич?“ Пьотър Иванич е затруднен: „Май не, макар че…“ Младият човек възкликва дружелюбно: „Ама бива ли, бива ли тъй, ще ви напомня… — И почтително се покланя на съпругата му. — Ще ме извините, само за минутка, съпругът ви…“ Съпругата разрешава, непознатият отвежда фамилиарно Пьотър Иванич под ръка — завинаги или за десет години!

А перонът гъмжи от хора — и никой нищо не забелязва… Граждани, обичащи пътешествията! Не забравяйте, че на всяка голяма гара има отделение на Държавното политическо управление — ГПУ, с няколко затворнически килии.

Тази натрапчивост на мнимите познати е толкова рязка, че човек без вълчата лагерна подготовка не би могъл да се откачи от нея. Не мислете, че дори да сте сътрудник на американското посолство и да се казвате например Александър Долган, няма да ви арестуват посред бял ден на улица Горки при Телеграфната централа. Вашият непознат ще ви се хвърли изведнъж на врата с разперени ръце през гъстата навалица. „Са-ша! — не може да се сдържи, направо крещи той. — Керюха! Къде се губиш толкова време?!… Я да се дръпнем встрани да не пречим на хората!“ А встрани, при бордюра, тъкмо спира една победа… (След няколко дни ТАСС ще заяви възмутено във всички вестници, че на компетентните кръгове не им е известно нищо за изчезването на Александър Долган.)

Защо да се чудим? Нашите юнаци извършват такива арести и в Брюксел (така отвличат Жора Бледнов), та какво остава за Москва.

Трябва да се отдаде заслуженото на Органите: във века, когато речите на ораторите, театралните пиеси и дамските фасони са слезли от конвейер, арестите могат да ни се сторят разнообразни. Дръпват ви встрани от входа в завода, след като сте показали пропуска си — и ви прибират; вдигат ви от военната болница с 39° температура (Анс Бернщейн) и лекарят не възразява срещу вашето арестуване (как ли ще възрази!); вдигат ви направо от операционната маса, от операция на стомашната ви язва (Н. М. Воробьов, инспектор в един от краевите отдели на народната просвета, 1936 г.) — и полужив, целия в кръв, ви затварят в килията (по спомени на Карпунич); разрешават ви (Надя Левитска) свиждане с вашата осъдена майка! — а се оказва, че това е очна ставка и арест! В гастронома ви викат в отдела за поръчки и ви арестуват; арестува ви някакъв скитник, когото сте подслонили за през нощта; арестува ви инкасаторът, дошъл за таксата за газта; арестува ви велосипедистът, блъснал ви на улицата; кондукторът във влака, шофьорът на таксито, служителят от спестовната каса и разпоредителят в киното — всички те ви арестуват и вие виждате със закъснение грижливо скритите им тъмночервени удостоверения.

Понякога арестите ви напомнят игра — толкова излишни неща и енергия са вложени в тях просто от слободия, нали се знае, че бездруго жертвата няма да окаже съпротива. Дали пък оперативните работници не искат да оправдаят своята служба и раздутия си щат? Всъщност достатъчно е да разпратят до всички набелязани опитни зайци призовки — и те сами ще се появят покорно в посочения час и минута с вързопчетата си пред черния железен портал на Държавна сигурност, за да заемат местенцата си върху пода в определената им килия. (Нали точно така постъпват с колхозниците, кой ще бие толкова път посред нощ да ги прибира от къщите им? Викат ги в селсъвета, оттам ги и откарват. Общите работници ги викат пък в канцеларията.)

Естествено, никоя машина не може да надхвърли капацитета си. През напрегнатите, наситени 1945–1946 г., когато в Европа се връща ешелон подир ешелон и всички те трябва да бъдат незабавно погълнати и отпратени в ГУЛАГ, вече я няма тази излишна игра, самата теория се е доста поизтъркала, ритуалните й пера са се проскубали и арестът на десетки хиляди напомня вече просто проверка: някой стои със списъци в ръце, прехвърля човек по човек от единия ешелон в другия — това е целият арест.

Няколко десетилетия политическият арест у нас се отличава тъкмо с това, че биват отвеждани съвсем невинни хора, които по тази причина са неподготвени за каквато и да било съпротива. Създава се общо чувство на обреченост, представата (при нашата паспортна система впрочем доста вярна), че е невъзможно да избягаш от ГПУ—НКВД. И дори в разгара на арестните епидемии, когато хората, тръгвайки за работа, всеки ден се сбогуват със семействата си, защото не са сигурни, че ще се върнат вечерта — дори тогава те почти не бягат (а в редки случаи се самоубиват). Тъкмо това се иска. Вълкът си пада по кротките овчици.

Това става и защото хората не разбират механизма на арестните епидемии. Органите обикновено нямат дълбоки причини при избора си — кого да арестуват, кого да оставят, те само гонят исканата бройка. Запълването на бройката може да бъде закономерно, може да носи и съвсем случаен характер. През 1937 г. в приемната на Новочеркаското НКВД идва една жена и пита: какво да прави с гладното пеленаче на арестуваната й съседка? „Почакайте — казват й — да уточним.“ Тя чака два часа — арестуват я от приемната и я отвеждат в килията: трябвало спешно да запълнят бройката, но не разполагали с достатъчно сътрудници, за да ги разпратят из града, а тази им била дошла на крака! И обратното, НКНД отива да арестува живеещия близо до Орша латвиец Андрей Павел; той не им отваря, скача през прозореца, успява да избяга и заминава за Сибир. И макар да живее там със своето име и от документите му ясно да личи, че е от Орша, никога не е затварян или викан от Органите, нито веднъж върху него не пада никакво подозрение. Съществуват три вида издирване: общосъюзно, републиканско и областно, и почти за половината от арестуваните в ония епидемични години не се обявява издирване извън областта. Човек, подлежащ на арестуване по случайни причини, като например донос на съседа, лесно е заменян с друг съсед. Подобно на А. Павел, и хората, случайно попаднали на хайка или в квартира със засада, но проявили решителност да избягат още преди първия разпит, по-късно никога не са залавяни и привличани към съдебна отговорност; а тези, които остават да се надяват на справедливост — получават присъди. И почти всички, повечето от тях, се държат именно така: малодушно безпомощно, обречено.

Вярно е, че ако не открие издирваното лице, НКВД взема писмена декларация от неговите роднини за неотклонение, след което нищо не коства да ги оформи вместо избягалия.

Всеобщата невинност поражда и всеобщо бездействие. Може пък и да не те приберат? Може пък да ти се размине? А. И. Ладиженски е главен преподавател в училището на затънтеното градче Кологрив. През 1937 г. до него на пазара се приближава някакъв селянин и му предава от нечие име: „Александър Иванич, заминавай, има те в списъците!“ Но той остава: нали без него училището ще закъса, нали и техните деца учат при него — как тъй ще го арестуват?… (След няколко дни го прибират.) Не всеки като Ваня Левитски, едва четиринадесетгодишен, е в състояние да разбере: „Честен ли си, затворът ти е вързан в кърпа. Сега там лежи тате, като порасна — и мене ще ме приберат.“ (Затварят го, когато навършва двадесет и три.) Повечето са като вцепенени от мъждукащата надежда: щом не съм виновен — за какво ще ме арестуват? Има някаква грешка! Вече те влачат за яката, а ти си знаеш едно: „Има някаква грешка! Ще я разберат и ще ме пуснат!“ Други ги затварят масово, това също е нелепо, но там все още остават съмнения във всеки отделен случай: „Дали пък този не си го е заслужил?… Докато аз… аз със сигурност съм невинен!“ Ти още гледаш на Органите като на човешки логично учреждение: ще разберат грешката си и ще ме пуснат.

И защо тогава да бягаш?… Как тогава да се съпротивляваш? Така само ще влошиш положението си, ще попречиш да се изясни недоразумението. Каква ти съпротива — дори по стълбите слизаш на пръсти, както ти е заповядано, за да не чуят съседите.

Как ни лютеше отвътре после в лагерите: а какво щеше да стане, ако всеки оперативник, тръгнал нощем да арестува, не беше сигурен, че ще се върне жив, и се прощаваше със семейството си? Ако по време на масовите арести например в Ленинград, когато прибираха една четвърт от населението на града, хората не биха седели по дупките си, изтръпнали от ужас при всяко хлопване на входната врата и от стъпките по стълбите, а бяха разбрали, че повече няма какво да губят, и се бяха заловили по няколко души бодро с брадви, чукове, ръжени, с каквото им падне, да правят засади? Кой не знаеше, че тези каскетлии не пристигат с добри намерения, така че няма да сбъркаш, ако фраснеш с нещо душегубеца. Или оня „гарван“, оставен със самичкия шофьор на улицата — да офейкаш с него или да му спукаш гумите. Сътрудниците и подвижният състав на Органите бързо щяха да оредеят и въпреки ненаситната жажда на Сталин проклетата машина щеше да засече!…

Ако… Ако… Ние просто си заслужихме всичко по-сетнешно.

И после — срещу какво именно да се съпротивляваме? Срещу това, че ти вземат колана ли? Или срещу заповедта да застанеш в ъгъла? Да прекрачиш прага на дома си? Арестът се състои от дребни увъртания, от многобройни дреболии — и за нито една от тях поотделно като че ли няма смисъл да се спори (когато мислите на арестувания кръжат около главния въпрос: „За какво?!“) — ала събрани ведно, те неминуемо образуват ареста.

А и единствено арестуваният преди малко си знае какво му е на душата — дори само за това си струва да бъде написана книга. Там може да има чувства, за които и не подозираме. Когато арестуват през 1921 г. деветнадесетгодишната Евгения Дояренко и тримата млади чекисти ровят из завивките й, в скрина с бельото й, тя запазва спокойствие: нищо не е скрила, значи нищо няма да намерят. И изведнъж се докопват до нейния интимен дневник, който тя крие дори от майка си — и това четене на нейните съкровени изповеди от чуждите враждебни хора я потриса по-силно, отколкото цялата Лубянка с нейните решетки и мазета. И у мнозина тези лични чувства и привързаности, разтърсени от ареста, могат да бъдат къде по-силни от политическите мисли или страха от затвора. Един човек, вътрешно неподготвен към насилието, е винаги по-слаб от насилника.

Малцина са умните и смелите, които преценяват мигновено. Директорът на геоложкия институт при Академията на науките Григориев, когато идват да го арестуват през 1948 г., се барикадира и цели два часа гори книжата си.

Понякога основно чувство при арестуването е облекчението и дори… радостта, особено през периодите на арестните епидемии: когато наоколо непрекъснато прибират хора, при това такива като теб, ала все още не идват да те арестуват, все се бавят — това те кара да премаляваш, подобна мъка е по-непоносима от самия арест не само за малодушните. Василий Власов, безстрашен комунист, за когото неведнъж още ще става дума, се отказва от бягството, предлагано му от неговите безпартийни помощници, и се притеснява само, че цялото ръководство на Кадийския район е арестувано (1937 г.), а него все не го прибират. Той може да приеме удара само челно — и щом го приема, се успокоява и през първите дни след арестуването се чувствува чудесно. Свещеникът отец Йеракс заминава през 1934 г. за Алма Ата да навести интернирани там вярващи, а през това време в московското му жилище идват три пъти да го арестуват. На връщане енориашките го пресрещат на гарата, не му дават да се прибере вкъщи и осем години го прехвърлят от квартира на квартира, за да го укрият. Свещеникът толкова се изтормозва от такъв живот, че когато през 1942 г. все пак го арестуват, радостно благодари на Бога.

В тази глава говорим предимно за масата, за зайците, прибирани неизвестно за какво. Но ще се спрем по-нататък и на тия, които и в новото време си оставаха типично политически. Вера Рибакова, студентка социалдемократка, си мечтае, докато е на свобода, за суздалската единична килия: само там се надява да види по-възрастните си другари по партия (нито един от тях вече не е на свобода) и да оформи своя светоглед. Есерката Екатерина Олицка през 1924 г. дори се смята недостойна за затвора: ами че през него са минали най-достойните хора на Русия, а тя е толкова млада и още нищо не е направила за Русия. Но и свободата й става все по-непоносима. Така че и двете момичета влизат горди и радостни в затвора.

„Съпротива! Къде беше вашата съпротива?“ — хулят сега потърпевшите тези, които благополучно са се отървали.

Да, съпротивата би трябвало да започне оттук, от самия арест.

Не започна.



И ето — вас ви водят. При дневния арест непременно го има този кратък неповторим момент, когато вас — неявно, със страхливото ви съгласие или пък съвсем явно, с извадени пистолети — ви водят през тълпата между стотиците също като вас невинни и обречени. И устата ви не е запушена. Бихте могли и непременно е трябвало да крещите! Да крещите, че сте арестуван! Че предрешените злодеи излавят хората! Че прибират по лъжливи доноси! Че се извършва разправа с милиони! Ако бяха слушали такива крясъци по много пъти на ден и във всички части на града, може би нашите съграждани щяха де се вдигнат? И арестите нямаше да се извършват толкова лесно?!

През 1927 г., когато покорността още не бе размекнала до такава стенен нашите мозъци, на Серпуховския площад през деня двама чекисти се опитват да арестуват някаква жена. Тя се вкопчва в телеграфния стълб, започва да крещи, да се дърпа. Събира се тълпа. (Била е нужна такава жена, но е била нужна и такава тълпа! Не всички минувачи са забивали очи в краката си, не всички са гледали да отминат час по-скоро!) Чевръстите юначаги изведнъж се объркват. Тях не ги бива да работят пред очите на обществото. Качват се на автомобила си и офейкват. (Тогава и жената е трябвало да тръгне за гарата и да замине! А тя се прибира у дома си. И през нощта я откарват на Лубянка.)

Но от вашите пресъхнали устни не се отронва нито звук и тълпата минувачи гледа на вас и вашите палачи като на разхождащи се приятели.

И аз съм имал възможност много пъти да крещя.

На единадесетия ден след арестуването ми трима безделници смершовци[4], загрижени повече за трите си куфара с трофеи, отколкото за мен (на мен след дългия път те вече разчитаха), ме закараха на Белоруската гара в Москва. Наричаха се спецконвой, а всъщност автоматите само им пречеха да влачат тежките си куфари — плячката, награбена в Германия от тях и техните началници от контраразузнаването СМЕРШ на 2-ри Белоруски фронт — сега под предлог, че ме конвоират, я носеха на семействата си в отечеството. Без никакво желание мъкнех четвъртия куфар с моите дневници и творения — уликите срещу мен.

Нито един от тримата не познаваше града и трябваше сам да избирам най-късия път до затвора и да ги отведа на Лубянка, където те никога не бяха стъпвали (а аз я бърках с Министерството на външните работи). След едно денонощие в армейското контраразузнаване, където другарите ми по килия вече ме просветиха за следствените измами, заплахите и боя; за това, че веднъж арестуват ли те, никога не те пускат и че десетката[5] ми е в кърпа вързана — аз като по чудо се измъкнах оттам и ето вече четири дни пътувам като свободен сред свободните, макар да бях лежал върху прогнилата слама до кофата с изпражненията, макар очите ми да бяха виждали вече пребити от бой и лишени от сън хора, ушите ми да бяха слушали истината, устата ми да бе поглъщала рядката безвкусна чорба — защо мълча? Защо не просвещавам измамената тълпа през последната си гласна минута?

Мълчах и в полския град Бродници — но може би там не разбират руски? Нито дума не изкрещях по улиците на Белосток — но може би всичко това малко засяга поляците? Не пророних нито звук на гара Волковиск — но тя беше немноголюдна. Разхождах се с тези разбойници по перона в Минск, все едно няма нищо — но гарата бе още в развалини. А сега пък водя смершовците в белосводестия кръгъл горен вестибюл на станция „Белоруска радиална“ на метрото, той е облян в електрическа светлина, насреща ни, от долу на горе, пълзят два успоредни, задръстени с московчани ескалатора. Всички, струва ми се, ме гледат! Оттам, от дълбините на незнанието, те се нижат, нижат на безкрайна лента под блесналия свод към мен за думичка истина — защо мълча?!…

Всеки ще си намери дузина подлички оправдания защо е бил прав да постъпи така, защо не е бивало да се жертвува.

Някои още се надяват на благополучен край и се страхуват да не го загубят заради своя вик (до нас не стигат вести от отвъдния свят, ние не знаем, че от самия миг на арестуването нашата съдба е вече решена почти по най-лошия вариант и няма накъде повече да се влошава). Други пък още не са дозрели до понятията, които се изливат във вика към тълпата. Единствено лозунгите на революционера са му на устата и сами напират навън, а откъде да се вземат те у кроткия човечец, у незабъркания в нищо филистер? Той просто не знае какво да вика. И най-сетне, съществуват още един вид хора, чиито гърди преливат, чиито очи са видели прекалено много, за да могат да излеят това езеро в няколко несвързани вика.

А аз — аз мълча по още една причина: защото тези московчани, изпълнили стъпалата на двата ескалатора, са ми все едно малко — малко! Тук моя вопъл ще го чуят двеста, два пъти по двеста души, ами двестате милиона?… Смътно си представям как ще закрещя някога към тези двеста милиона…

А засега ескалаторът смъква неудържимо мене, неотворилия устата си, в преизподнята.

Ще мълча и в Охотний ряд[6].

Няма да се провикна и пред „Метропол“[7].

Не ще размахам ръце на Голгота — Лубянския площад…

* * *

Изглежда, ми се бе паднал най-лекият вид арест, какъвто можем да си представим. Той не ме изтръгна от обятията на близките, не ме откъсна от скъпия домашен уют. Грабна ме през един посърнал европейски февруарски ден от вдадената в Балтийско море тясна ивица суша, където не беше ясно ние ли сме обкръжили немците, или те нас — и ме лиши само от дивизиона, с който бях свикнал, както и от картината на трите последни месеца на войната.

Бригадният командир ме повика на командния пункт, поиска ми, кой знае защо, пистолета, аз му го дадох, без да подозирам някакъв скрит умисъл, и изведнъж от напрегнатата неподвижна офицерска свита в ъгъла притичаха двама контраразузнавачи, прекосиха с няколко скока стаята и четири ръце се вкопчиха едновременно в звездичката на ушанката ми, в пагоните, в колана и полевата сумка, последвани от драматичен крясък:

— Вие сте арестуван!

И объркан, пронизан от главата до петите, не намерих да кажа нищо по-умно от това:

— Аз ли? За какво?!…

Макар този въпрос да не предполага отговор, колкото и да е чудно, аз го получих! Струва си да спомена това, понеже то никак не се свързва с нашата практика. Тъкмо смершовците ме бяха претърсили и взели заедно със сумката политическите ми писмени размисли и потиснати от дрънченето на стъклата при всяка немска експлозия, ме бяха заблъскали към изхода — ето че бях повикан внезапно с твърд глас — да! — през тази непроницаема зона между оставащите в стаята и мен, през тази зона от тежко стоварената дума „арестуван“, през тази чумна черта, откъдето не смееше да се процеди нито звук, преминаха немислимите, приказни думи на бригадния командир:

— Солженицин! Върнете се!

Измъкнах се на кръгом от ръцете на смершовците и направих крачка обратно към бригадния командир. Слабо го познавах, той никога не си бе позволявал и най-елементарен разговор с мен. Лицето му винаги изразяваше за мен заповед, команда, гняв. А сега, вглъбено, то се бе озарило — дали от срам за принудителното му участие в мръсната история? Дали от вътрешен порив да надмогне общожитейското жалко подчинение? Десет дни преди това бях измъкнал цялата си разузнаваческа батарея от чувала, в който бе останал неговият огневи дивизион с дванадесет тежки оръдия, и ето че сега трябваше да се отрече от мен пред този подпечатан къс хартия.

— Имате ли — попита ме натъртено — приятел в Първи украински фронт?

— Не може!… Нямате право! — закрещяха срещу полковника капитанът и майорът от контраразузнаването. Свитата на щабните се сви изплашено в ъгъла, сякаш ужасена, че ще понесе и тя последиците от нечуваната непредпазливост на бригадния командир (а тия от политотдела бяха готови да излязат срещу бригадния с материал). Но за мен това беше вече достатъчно: веднага разбрах, че съм арестуван заради кореспонденцията си с един мой приятел от ученическите години и ми стана ясно откъде идва опасността.

Поне дотук да бе спрял Захар Георгиевич Травкин! Но не! Като продължаваше да се пречиства и да израства пред самия себе си, той се надигна иззад масата (никога не бе ставал при появата ми в онзи мой предишен живот!), подаде ми ръка през чумната черта (докато бях свободен, никога не ми я бе подавал) и както я стискаше, сред немия ужас на свитата, със сгрято, дотогава винаги сурово лице изрече безстрашно, натъртено:

— Желая ви — щастие — капитане!

Вече не бях капитан, нещо повече — бях разобличен враг на народа (защото у нас всеки арестуван от момента на задържането му е и напълно разобличен). Излезе, че той пожелава щастие на врага…

Стъклата дрънчаха. Немските експлозии раздираха земята на около двеста метра от нас, за да ни напомнят, че това не би могло да се случи там, по-навътре, на наша земя, под капака на устоялото битие, а само под полъха на близката и еднаква за всички смърт[8].



Тази книга няма да е спомени за собствения ми живот. Затова не ще се спирам върху презабавните подробности около моя безподобен арест. Същата нощ смершовци съвсем се отчаяха да се ориентират по картата (тях никога не ги бива за тези неща) и ми я връчиха с любезности, за да посоча на шофьора как да стигне до армейското контраразузнаване. Сам ги закарах заедно със себе си до затвора и за благодарност тутакси бях напъхан не просто в килия, а в карцера. Но пък тъкмо за това килерче в една немска селска къща, послужило за временен карцер, си струва да спомена.

То бе дълго един човешки бой и широко колкото трима да легнат постеснени, а ако са четирима — плътно притиснати. Оказах се четвъртият, натикан там вече след полунощ. Тримата налягали се събудиха, понамръщиха се от светлината на газеничето и се посместиха, за да надвисна връз тях ребром и да се вклиня постепенно чрез тежестта си. Така върху стрилата се на прах сламица на пода ние станахме осем ботуша, обърнати към вратата, и четири шинела. Те спяха, аз горях. Преди половин ден бях самоуверен капитан и сега бе голяма мъка за мен да се свивам на дъното на това килерче. На няколко пъти момчетата се будеха от изтръпналите си хълбоци и тогава се обръщахме едновременно.

Призори се събудиха, запрозяваха се, покашляха, посвиха краката си, изместиха се по различните ъгли и започна запознанството ни.

— А ти за какво?

Но смътният ветрец на предпазливостта вече ме бе полъхнал под отровната стряха на СМЕРШ-а и аз простосърдечно се зачудих:

— Представа нямам. Нима ти казват, гаднярите?

Но другарите ми по участ — танкисти с черни меки шлемове — нищо не криеха. Бяха три честни, три простодушни войнишки сърца — от тоя род хора, към които се бях привързал през войната, макар самият аз да бях и по-сложен, и по-лош. И тримата бяха офицери. Пагоните им също бяха откъснати със злоба, тук-там бе щръкнала отвътре и ватата. По изплесканите им ризи имаше светли петна — следи от отвинтени ордени, по лицата и ръцете — тъмни и червени белези, спомен от ранявания и изгаряния. За беля техният дивизион трябвало да се ремонтира тук, в същото село, където бе разположено контраразузнаването на СМЕРШ-а на 48-а армия. След ожесточен бой по-предния ден вчера седнали да пийнат и после през задните дворища на селото нахълтали в баня, където забелязали, че били влезли да се къпят две ячки моми. С тромавите си пияни крака не могли да догонят хукналите полуголи моми. Ала едната от тях се оказала не чия да е, а на началника на армейското контраразузнаване.

Да! Войната се водеше вече от три седмици на територията на Германия и всички добре знаехме: ако момичетата се бяха оказали немкини — нищо не костваше да бъдат изнасилени, че след това и разстреляни, и това би минало почти за геройство; ако бяха полякини или от откараните там наши рускини — тях във всеки случай биха могли да ги гонят и голи из градините и да ги пляскат по бедрата — ей така, колкото да се позабавляват. Но тъй като тази се бе оказала „походно-полева жена“ на началника на контраразузнаването, някакъв тилов сержант бе откъснал злобно на тримата бойни офицери техните пагони, утвърдени със заповед по фронта, да смъкне ордените им, връчени им с решение на Президиума на Върховния съвет — и ето че тези храбреци, изкарали цялата война и помели може би не една линия на вражеските траншеи, сега ги чакаше военен трибунал, който без техния танк сигурно дори нямаше да стигне до това село.

Изгасихме газеничето — и бездруго бе изгорило всичко, което можеше да се диша. На вратата беше изрязан отвор, не по-голям от пощенска картичка, и през него от коридора проникваше слаба светлина. Сякаш обезпокоени, че с настъпването на деня в карцера ще ни стане твърде просторно, натикаха при нас още един — пети. И червеноармейският шинел, и ушанката му бяха съвсем нови. Когато застана срещу отвора на вратата, пред нас се откри чипоносо детинско лице с румени бузи.

— Отде се взе, братле? Какъв си?

— От оттатък — бързо отвърна той. — Шпионин съм.

— Шеги ли си правиш? — изтръпнахме ние. (Да си шпионин, че и сам да говориш за това — такова нещо не са го писали дори Шейнин и братя Тур!)

— Какви там шеги по военно време! — разсъдително въздъхна момъкът. — Как да се върна вкъщи от плен, а кажете де?

Тъкмо бе взел да ни разказва как преди едно денонощие немците го прехвърлили през фронта, за да шпионира и взривява мостове, но той веднага тръгнал да се предаде в най-близкия батальон, а измъченият, капнал за сън батальонен командир все не искал да му повярва, че е шпионин, и все го пращал при медицинската сестра да му даде хапчета — та тъкмо бе взел да ни разказва тая история, ето че ни връхлетяха нови впечатления.

— Излизай по нужда! Ръцете отзад! — провикна се през разтворената врата един дангалак старшина, напълно годен да примъкне дулото на някое 122-милиметрово оръдие.

По целия селски двор вече бяха застанали в кръг автоматчици, охраняващи посочената пътечка около сайванта. Късах се от яд, че някакъв невежа старшина си позволява да командува нас, офицерите, с това „ръцете отзад“, но танкистите си ги сложиха зад гърба и аз тръгнах след тях по същия начин.

Зад сайванта имаше малка квадратна кошара с още нестопен утъпкан сняг — цялото това пространство бе изплескано с купчини човешки изпражнения толкова безредно и нагъсто, че правеше много трудна задачата да намериш къде да стъпиш и клекнеш. Криво-ляво му намерихме колая и приклекнахме на различни места и петимата. Двама автоматчици мрачно насочиха срещу нас — ниско приклекналите, автоматите си, а старшината — не бе минала и минута, рязко ни подкани:

— Привършвай! У нас бързо се ходи по нужда!

До мен клечеше един от танкистите, ростовчанин, едър навъсен старши лейтенант. Лицето му бе почерняло от метален прах или от дим, но добре личеше големият червен белег през бузата му.

— Къде е това — у нас? — тихо попита той, без да проявява намерение да бърза за просмукания от миризмата на газта карцер.

— В контраразузнаването на СМЕРШ! — гордо и по-звънливо, отколкото бе нужно, изтресе старшината. (Контраразузнавачите доста си харесваха тази безвкусно скалъпена от „смърт на шпионите“ — дума. Намираха, че навявала страх.)

— А у нас — бавно — отвърна някак замислено старши лейтенантът. Шлемът на главата му се бе килнал назад и бе открил още неостриганата му коса. Загрубелият му войнишки задник бе изложен на приятния студен ветрец.

— Къде е това — у вас? — по-високо, отколкото бе нужно, се провикна старшината.

— В Червената армия — съвсем спокойно отвърна старши лейтенантът, мерейки с поглед, както бе клекнал, несхватливия дангалак.

Такива бяха първите глътки на моя тъмничен въздух.

Бележки
[1] Когато през 1937 г. разгромяват института на доктор Казаков, съдовете с лизатите (лекарства, получавани от различни животински тъкани или органи чрез изкуствено разтваряне. — Б.пр.), изобретени от него, са изпочупени от „комисията“, макар че излекуваните и лекуващите се сакати инвалиди подскачат наоколо и молят чудотворните лекарства да бъдат пощадени. Според официалната версия лизатите са отрови — защо тогава не са ги оставили като веществени доказателства? — Б.а. ↑

[2] Старото название на хантите, в Ханти-Мансийския и Ямало-Ненецкия автономен окръг, всичко 21 000 в СССР. — Б.пр. ↑

[3] Название на черните затворени коли, с които органите превозват затворници — Б.пр. ↑

[4] От СМЕРШ — „Смърт на шпионите“ — отдел във военното контраразузнаване по време на войната. — Б.пр. ↑

[5] Има се предвид най-честата присъда — десет години лишаване от свобода. — Б.пр. ↑

[6] Търговски пасаж в Москва — Б.пр. ↑

[7] Комфортен хотел-ресторант в центъра на Москва — Б.пр. ↑

[8] Не е ли за учудване: все пак може да си останеш човек! Травкин не е пострадал. Неотдавна се срещнахме с него радушно и се запознахме за пръв път. Той е генералът от запаса и ревизор в Ловния съюз. — Б.а. ↑




Гласувай:
3



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: samarinof
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1053191
Постинги: 776
Коментари: 1334
Гласове: 1715
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031