Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.06.2019 11:46 - Да изгоним от София малко сволоч. С поздрав: Мирчо Спасов
Автор: samarinof Категория: Лични дневници   
Прочетен: 155 Коментари: 0 Гласове:
4



 За видимата и невидимата репресия, стоварила се върху хиляди българи и техните семейства, които със своята находчивост, упоритост, предприемчивост и труд са изграждали съдбата на България, разказват Вили Лилков и Христо Христов в „Погубената България: съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г.“ („Сиела“).

Наречени от комунистическия режим бивши хора, те са били избивани, преследвани, въдворявани, съдени, затваряни, изселвани, ограбвани от „народната“ власт; имуществата им – национализирани; забранявано им е да упражняват професиите си, били са уволнявани, изолирани, следени, разработвани… За да бъдат ликвидирани представителите на политическия, военния, интелектуалния и стопански елит на България, общественици и дарители, е използвана тактиката на болшевиките в съветска Русия за разправа с класовия враг. Унищожените им съдби останаха незаслужено в забвение повече от четвърт век след краха на тоталитарната комунистическа система у нас, докарал държавата до фалит.

През 2017-а Вили Лилков и Христо Христов издадоха „Бивши хора“ („Сиела“) със свидетелства за репресиите на онази власт и доказателства от неизследвани до този момент архиви. „Погубената България“ е продължение на изследването.

„Ние сме убедени, че 30 години след началото на края на тоталитарното управление на БКП у нас е изключително важно да се събере паметта за онези, които понесоха ударите на комунистическия режим заедно със своите семейства и наследници.

Дължим им го! След отказа от лустрация, след липсата на справедливост и правосъдие за престъпленията на комунизма, след късното отваряне на досиетата на сътрудниците на Държавна сигурност и след като България е последната държава от страните в Централна и Източна Европа, попаднали в съветска орбита след края на Втората световна война, в която тепърва предстои младите поколения да изучават антихуманната тоталитарна комунистическа система с нови знания, термини и понятия.

Възкресяването на тази памет ни дава поуки и образци на поведение на личности в моменти на изпитания, когато те са отстоявали общочовешки ценности в мрака на комунистическата държава концлагер, задушавала свободата на словото за близо половин век“, пишат в увода авторите на „Погубената България“.

„Книга на българския холокост“ нарича изданието д-р Любомир Канов и пита:

„Какъв Василий Българоубиец?

Какво ислямско нашествие и османски султани?

Какъв Баязид Илдъръм?

Какви кърджалии, даалии, тероризирали българската земя, какви заптиета и читаци, какви башибозуци могат да се сравняват с това, което тази книга е документирала за нашата, и то най-близка история?

Има ли нашественик, който да е пролял толкова невинна българска кръв и да е измъчвал собствения си народ по толкова нечовешки начин? Да е причинил толкова болка и така дълбоко да е разкъсал душата на цялата ни нация?“

Ето няколко откъса, посветени на изселването и отнемането на имуществото на българския елит след 9 септември 1944 г.

Интерниране по методите на КВД и Гестапо

По време на подготовката и провеждането на „народния съд“ властта на Отечествения фронт извършва интерниране на членовете на семействата на задържаните и осъдените и на други вражески и неблагонадеждни лица и семейства. На 16 януари 1945 г. началникът на ДС–Пловдив изпраща до София радиограма № 10 с текст:

„Утре започва Народният съд. Какво да правим с домашните на подсъдимите?“

На 30 януари от София пристига отговор:

„Домашните на най-злостните и закоравели фашисти, които биха представлявали някаква опасност за делото на ОФ, подлежат на интерниране.“

До м. юли 1945 г. са интернирани 4325 семейства с 11 875 членове. Някои от вече обречените семейства са изселени още в началото на зимата, предимно в Делиормана, в запустели къщи без врати и прозорци. Дори петгодишната Илиана Батембергска, дъщеря на народния представител Иван Батембергски, ликвидиран от „народния съд“, получава поименна заповед за изселване.

Изселванията се извършват по начина, по който Гестапо в Германия и НКВД в СССР извършват масовите акции по депортация. В „Инструкция за изселване на вражеските семейства от южната граница“, предложена от министъра на МВР Руси Христозов, е описан план за изселванията:

„Подлежащите на изселване семейства се разделят на три категории: а) семейства, главата на които или член от които е забегнал зад граница; б) семейства, по отношение на които за главата или за член от семейството има проверени данни, че улесняват бягства зад граница, подбуждат към бягства, държат пряка връзка с бегълци или помагат на бандити; в) семейства на активни вражески елементи из числото на бивши фабриканти, царски офицери, полицаи, н. петковисти, кулаци и др., за които има данни за вражеска дейност… В един камион се натоварват средно по 10–15 изселници в зависимост от това колко багаж имат… Камионите се съсредоточават в такива места, където да не направят впечатление на гражданите (дворове на МТС, гаражи извън градовете и др.). Вагоните се съсредоточават на гари, на които има по-малко движение… Прекарването на милиционерите се извършва вечерта преди изселването с оглед придвижването да стане на тъмно. Блокирането на къщи и вдигането на семействата им се извършва в точно определен час.“

В Инструкцията е подчертано да се прилага класов подход:

„Подхожда се конкретно – различно към очертаните класови врагове и към бедните и работнически елементи, на които може да се въздейства по друг начин, без да се изселват.“

Всички мероприятия по изселването от София се ръководят от зам.-директора на ДС Благой Пенев, с помощници на началника на отдел „Униформен“ Веселин Георгиев и началника на отдел XII Стоян Илиев.

„Материалите за заселените в новите места се подреждат и картотекират в окръжните служби на Държавна сигурност. Същата служба открива и лично дело на заселените. Всички заселени се вземат на отчет.“

През 1948 г. от София са изселени и лишени от софийско жителство 3467 души. Налага се практиката кадри на МВР и Държавна сигурност да посочват домовете, в които искат да се настанят, и включват собствениците им в списъците за изселване. Така например в къщата на проф. Димитър Атанасов в „Лозенец“ в София се настанява Георги Стаменов от Държавна сигурност, който лично го включва в списъците за изселване от София през август 1948 г.

Към май 1948 г. от граничните зони са изселени заедно с добитъка 9398 вражески елементи и техните семейства. До края на 1948 г. е подготвено изселването на още 270 семейства от Девинска, Златоградска, Смолянска, Неврокопска, Момчилградска, Крумовградска околия, наброяващи 1386 души.

Към октомври 1948 г. началникът на гранични войски генерал-майор Йонко Панов, помощник-министър на МВР, подготвя информация за акцията по изселването на 2319 души, близки и ятаци на бегълци зад граница, наречени от него дезертьори. Той отбелязва, че къщите, в които са настанени изселените, не са ремонтирани и много от тях са без врати, без прозорци и с липсващи керемиди.

„Преселниците все още стоят въшлясали. Не са проявени никакви грижи по отношение на хигиена и здравеопазване, не са снабдени с крайно необходимите материали за долно облекло. Не е уредено правното положение на преселените.“

През 1950 г. министърът на МВР Руси Христозов дава предложение на Секретариата на ЦК на БКП чрез изселване на вражески елементи да се реши квартирният въпрос на 25 партийни работници и 1157 щатни оперативни служители на Дирекция „Държавна сигурност“ в София, идващи от провинцията:

„Да се освободят квартири чрез изселване на активни вражески елементи и на паразитни такива, чието присъствие в София не е свързано с производството и изпълнението на стопанския план. За такива имаме изготвени списъци с данни за неколкостотин… Да се проведе сгъстяване в София с помощта на кварталните ОФ организации, тъй както се провежда за семействата на военнослужещите.“

По същия начин и по места се решава жилищният въпрос на близките до ОФ семейства. Още в края на 1949 г. Градският народен съвет в Русе отправя предложение до МВР да разреши жилищния проблем на 300 работнически, 100 офицерски и 45 милиционерски семейства чрез изселване на вражески елементи от Русе, които:

…не упражняват общественополезен труд. Политиканствуват в тесни среди, разпространяват измислиците на вражеските радиостанции, под най-различни форми смущават стопанския живот и въобще представляват опасност за държавния ред и общественото спокойствие, а живеят в удобни жилища според установените норми от закона, когато работнически семейства живеят по 5-6 души в една стая.“

Приложен е списък за изселване на хора, които са обществено активни и предприемчиви, с авторитет и образование, немалка част от които са близки на убити или затворени след 9 септември 1944 г., хора с национализирани имущества и които са лишени от пенсии и от правото да упражняват професиите си, но задължително имат хубави домове. Тяхната вина е, че:

„…дразнят трудещите се и всички честни граждани и смущават тяхната увереност в социалната справедливост; от друга страна, им дава възможност спокойно да се отдават на вражеска деятелност против народната власт и нейните мероприятия. За успокояване на русенските трудещи се и прогресивната общественост, за създаване на възможности на същите за спокойно творчество – необходимо е тези хора да бъдат изселени от града ни.“

Къщата на Жана и Иван Бурови в Русе, известна като двореца на Буров, е конфискувана и се превръща в Пионерски дом.

„Някои от собствениците на най-хубавите русенски къщи изчезнаха безследно, преди да помиришат Народния съд или благоразумно останаха в чужбина. Червената импозантна къща (бившият дом на българо-съветската дружба) загуби собственика си Кънчо Петров, аристократичният дом в началото на ул. „Борисова“ не дочака симпатичния си стопанин търговеца Щефи Недков. Народната власт заграби къщата на петролния магнат Йосиф Вешков, който предвидливо остава в Румъния. Стопанското училище, построено с парите на покойната дарителка Недка Ив. Лазарова (триетажна сграда на кея на Дунава), е наречено на името на партизанката Йорданка Николова.“

Показателен пример за репресия срещу близките на убитите от „народния съд“ е съдбата на Евдокия Петева-Филова, съпруга на бившия министър-председател и регент проф. Богдан Филов, както и на Анастасия Златарска-Русева, съпруга на генерал-майор Руси Христов Русев, военен министър до 1944 г.

Евдокия Филова е дъщеря на полковник Васил Петев и Неда Папазова (Папазоглу), произлизаща от заможна казанлъшка фамилия на индустриалци. Завършва история на изкуството и философия във Вюрцбург, Германия, и защитава докторат. След завръщането си в България е уредник в Етнографския музей. Автор е на научни статии и изследвания, посветени на българските народни песни и накити, на керамичното и текстилното изкуство.

След екзекуцията на нейния съпруг имуществото им е конфискувано, тя е изселена от София завинаги, без право на работа, и живее последователно в Дулово, Русе, Ловеч и Самоков. Прехранва се с преподаване на частни уроци по немски и френски. В техния дом на улица „Кракра“ в София се настанява другарката Победа, сестра на комунистката Лиляна Димитрова. Едва в края на живота си Евдокия Филова получава разрешение да се завърне в София.

Анастасия Златарска-Русева е учителка по пиано с висше музикално образование, наследница на известния възрожденски род Златарски. „Народният съд“ постановява освен смъртната присъда на генерал Русев и конфискация на имотите му, но се оказва, че единственият имот на семейството е наследствен апартамент на съпругата на ул. „Оборище“ в София. В него се настанява семейството на героя на СССР ген. Захари Захариев, агент на Коминтерна, подвизавал се в СССР под името Волкан Семенович Горанов, а като интербригадист в Испания е с турска самоличност с име Халил Екрем. По-късно в апартамента живее 11-членното семейство на Милчо Петров, завърнал се също от емиграция от СССР.

Анастасия Златарска-Русева е изселена от София във Велико Търново, където живее в крайна бедност, в немебелирана таванска стая, без отопление през зимата, без право да работи, като се издържа от частни уроци по пиано. Едва на 80-годишна възраст поради старост комунистическата власт разрешава тя да се завърне в София.

През септември 1947 г. всички активисти на опозиционните партии са поставени под контрола на Държавна сигурност, през следващия месец започва изселване и въдворяване в провинцията на водачите им, които са заведени на активни разработки в Държавна сигурност, а до края на 1947 г. в концлагери са въдворени хиляди лидери от опозицията.

Изселванията се извършват по различни поводи, дори заради отказ за сътрудничество с ДС. Когато през 1949 г. Димитър Коларов от София е притиснат да сътрудничи, той отказва и е принуден писмено да заяви:

„…не приемам предложеното ми от Държавна сигурност сътрудничество, с което да се задължа да донасям за неща, интересуващи Държавна сигурност. Заявявам, че ще пазя в най-строга тайна всичко, за което сме говорили в Държавна сигурност, като в противен случай ще бъда най-строго наказан.“

Държавна сигурност не оставя без последствие този отказ и той е изселен от дома си в София на бул. „Толбухин“ във Велико Търново, където с решение „в името на народа“ жилищната комисия му отрежда да живее в една стая и кухня в местността Качица. През 1956 г., когато пожелава да бъде отменен изселническият му режим, той е известен, че:

„По поръчение на др. Началник на Софийско окръжно управление на МВР, Ви уведомяваме по повод молбата Ви, че нямате законно основание за пребиваване в София, въпреки че имате собствен дом.“

На подобна гавра са подложени хиляди семейства, а в същото време в домовете им се настаняват хора, близки до новата власт.

Произволът на комунистите по кварталите със съдействието на ДС и МВР достига дотам, че в края на 1949 г. Главна прокуратура изпраща писмо до Васил Коларов, председател на Министерския съвет, в което представя груби нарушения на законността при въдворяванията и изселванията, без заповеди, без обвинителен материал и своеволно от органите на ДС. Главна прокуратура издава заповеди за спиране на множество изселвания и въдворявания, които МВР–София не изпълнява:

Така макар по отношение на лицата Любен Цонев Димитров, Стефан Ангелов Пандурски, Методи Димитров Петров, Стоянка Ванкова Георгиева, Харутюн Мави Хокоцян, Христо Л. Караминков, Кица Иванова Шулекова, Димитър Иванов Топалов, Янко Василев Кацаров, Павел Радев Босев и др. изселването да бе спряно от Главна прокуратура на републиката с писмени нареждания, но управителят на Столичното управление на МВР др. Веселин Георгиев не спря изселването им, не се подчини на нареждането на Главна прокуратура, а напротив, иззе ключовете от жилищните помещения и ги изсели от София.“

В домовете на посочените хора са настанени служители на милицията. Въпреки спирането от Главна прокуратура на изселването на семейството на 70-годишния Стефан Пандурски милиционерският отговорник поручик Виденов изхвърля багажа му, изземва ключовете и в жилището се настанява някой си Ганчев.

Христо Л. Караминков, инспектор по спиртния монопол, живее със семейството си на ул. „Гладстон“ в София. Получава заповед за изселване, която е спряна като неоснователна от Главна прокуратура, но няколко дни по-късно жилищната комисия предоставя жилището му на Ангел Първанов и „на 2 ноември 1949 г. жената на Ангел Първанов заедно с милиционерския подпоручик Георгиева заплашват семейството на Караминков с репресии, ако не освободи апартамента до 5 часа вечерта на същия ден, вследствие на което той изнася багажа и затваря апартамента, а Ангел Първанов заедно със сътрудници на ДС го отваря, като изкъртва вратата и се настанява“.

Чрез прокурор Райновски на 3 ноември 1949 г. Главна прокуратура връща ключовете от жилището на Караминкови, но „на 4 ноември 1949 г. по нареждане на Мирчо Спасов, началник на градската ДС, Ангел Първанов и началникът на милицията на I РУ капитан Нанов отново отварят апартамента на Караминков и Ангел Първанов се настанява в жилището… В този случай всички длъжностни лица са извършили престъпление по чл. 104 и други членове от Наказателния закон“ .

„Още през първата седмица те изкъртиха паркета, за да се отопляват през зимата“, споделя Лазар Караминков, син на собственика на жилището.

Подобна е съдбата на много от наследниците на видни български политици, предприемачи, известни за времето общественици и личности, към които властта на Отечествения фронт е безпощадна.

Внукът на Александър Малинов, едва 21-годишен, без съд и присъда е интерниран със съпругата си в Своге, където живее 13 години. Работи като катранджия, компресорист и шофьор.

Дъщерята на дипломата Петър Нейков, Надежда Оббова, е изселена в Троян. Причината е, че е съпруга на врага на народа Жечо Евстатиев Оббов, завършил юридическото си образование в Париж и работил в българската постоянна делегация към Обществото на народите в Женева, секретар в консулско-стопанската дирекция и в протокола на МВнР, секретар на българската легация в Париж. През 1945 г. е изпратен в българската легация във Варшава като първи секретар. Към края на 1945 г. е отзован и уволнен за опозиционна дейност.

Офицерът от военното разузнаване Благой Петров, син на Султана и Рачо Петрови, е въдворен в концлагера „Куциян“ по нелепи обвинения. В деня на излизането от концлагера семейството му получава заповед в срок от 24 часа да замине за Белово, където притежава селскостопански имоти. Там пребивава шест години, а домът им на ул. „Хан Крум“ е напълнен със семействата на партизани, които превръщат кухните в складове за дърва и въглища .

Евстрати Гешов (1883, Пловдив – 1959, София) е син на Иван Евстратиев Гешов – крупен дарител и директор на БНБ, председател на БАН и депутат в тринадесет народни събрания, министър-председател на България (1911–1913) и 25 години председател на БЧК. Евстрати Гешов завършва стопански и финансови науки в Париж, специализира в Лондон и води делата на банкерската къща на баща си в Букурещ (1912–1915), след което е директор на Българската търговска банка. Той дарява на БАН богатата бащина библиотека и архива на братята Евлоги и Христо Георгиеви. На името на рано починалата си съпруга Анка Губиделникова учредява през 1934 г. фондация и в квартал "Красно село" построява и обзавежда „Дом Анка Губиделникова“ за 24 бедни девойки с параклис и домашна църква „Св. Ана“. Предоставя стипендии на девойките, живеещи в дома и извън него, издържа дома и стола към него. Броят на девойките в дома нараства всяка година, а фондацията разполага със собствена стая в университетския град в Париж, която предоставя безплатно на българска студентка или специализантка в Париж, и поема разноските по пътуването и прехраната є. Фондацията е ликвидирана през 1951 г., средствата и имуществото са отнети от държавата, а Евстрати Гешов две години е концлагерист в ТВО „Белене“, след което е въдворен в Троян. Брат му Никола Евстратиев Гешов изчезва през 1944 г.

Дъщерята на Богдан (Теодор) Прошек, Милада Прошек-Пипева, е единствената останала в България от именитата фамилия. След национализацията тя заедно със съпруга си Стефан Пипев, възпитаник на Търговската академия във Виена и активен член на търговското съсловие в София, който ръководи от 1907 г. бирената фабрика на починалите вече братя Прошек, са изселени от София, а синът им Богдан Пипев е въдворен в лагера „Бобов дол“ .

Напускането на районите на въдворяване става само с разрешение от МВР, в противен случай изселниците са заплашени от въдворяване в ТВО. Изселените в Панагюрище подписват в МВР „предупреждение“ под заплаха при нарушаването му семействата им да бъдат въдворени в концлагер.

На много от изселените се отказва медицинска помощ, принуждават ги да се разписват всекидневно в милицията, забраняват на студенти да продължат образованието си и пр. ограничения, непредвидени в заповедите за изселване. Произволно началниците на МВР по места преизселват хора и семейства; не им разрешават да заминат на лечение и операции при категорични доказателства за необходимостта от това; задържат изселените и въдворените в ТВО за по-дълги срокове от постановените, отказват им дори да се простят с близките си, които са на смъртно легло.

До края на 50-те години БКП и ДС продължават политиката на репресии чрез групови изселвания на враговете на комунистическия режим. Пример за това е циничното писмо на Мирчо Спасов до Начо Папазов от 14 март 1958 г.

„Др. Папазов,

Изпращам Ви само четири списъци по 50 бройки, от всичко подготвени за изселване 1240 броя. (…) Това са предимно бивши убийци, палачи и крупни престъпници – врагове, съдени, обаче останали живи и сега в болшинството си свободни и живущи в София. Една малка част от тях са още в затворите или в Белене, обаче семействата им са в София, а след излизането им от затворите и те ще бъдат тук. Добре е, именно тази бройка от 1240 души, съвсем незначителна за софийското население, да се очисти от столицата, още повече като се има предвид подготовката на империалистите за тази пролет да предизвикат в нашата страна бунтове и безредици. Вярно и безспорно е, че враговете отвън и отвътре не могат в нашата страна нищо да направят, но защо да не се възползваме от тия техни намерения и закани, за да изгоним от София малко сволоч и т.н. С поздрав Мирчо.“

Свидетелство на министър-председателя Никола Мушанов

Никола Мушанов е адвокат, един от лидерите на Демократическата партия. В периода 1931–1934 г. е министър-председател на три правителства. Участва в кампанията за спасяването на българските евреи и е министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев от 2 до 9 септември 1944 г. След преврата е арестуван и осъден от „народния съд“ на една година затвор. След излизането от затвора през 1947 г. е изселен във Велико Търново, където е приет в дома на Дончо Смилов.

„На 3 юли 1949 г. вечерта, връщайки се в къщи към осем часа, намерих милиционер, който ме покани да отида до участъка да се разясни въпросът по неразписването ми в 6 часа следобед. Казах, че съм се разписал. Исках да донесат книгата, за да докажа, че съм се разписал, но доде друг милиционер, който ми каза, че трябва въпросът да се уясни в участъка. Вън дъжд из ведро. Отивам. С влизането си в участъка, I етаж, съобщиха ми, че съм арестуван. Защо, за какво – не ми се каза. С едно такси ме отведоха в Държавна сигурност. Там намерих доста граждани, между които и демократите Иван Пелтеков, Буковски и др. Оставиха ме да преспя в коридора. На другия ден вечерта по етапен ред ни закараха на гара Трапезица. За къде? Никой не знае. Стигнахме в Горна Оряховица. Закараха ни в етапното комендантство. Вече бяхме над сто души – имаше и от Южна България. Настаниха ни в малки стаи. Много горещо. Оттам ни натовариха в трикласни вагони за Русе. В Русе пак в етапното комендантство, което се помещава в IV-етажното здание на Иван Стоилов. Изкачиха ни на мансарда. Аз се спъвах на всеки етаж, додето се кача, при хоканията на милиционера, че съм се преструвал. Престояхме там над 150 души. На сутринта ни натовариха на параход „Георги Кирков“ за Тутракан. Стигнахме в Тутракан, дето с камиони ни отправиха за Ножарево.

В Ножарево стигнахме вечерта. Поставиха ни в едно помещение като за кинематограф. След един ден престой разпределиха ни по обекти. Аз попаднах с другари в Заград. Поместиха ни в една плевня, над яхър, в който имаше 15–20 говеда и толкова коча. Спахме на дъските. Бяхме над 120 души. Само вратите, входните, даваха осветление. Там престоях десетина дни. Групата, в която се числях, бе от около 20 души младежи, интелигентни и добри младежи. Тям отредиха работа да жънат. И аз ходих с тях два дни на близо един километър. Не жънех, но подавах ръкойки. Не можех да ходя. Дадоха ми служба помагач на готвача. След десетина дни намериха навярно, че съм на лека работа, преместиха ме в свиневъдното отделение. Там службата ми бе да бъда дневален и надзиравам десеттях майки на 81 свинчета, от един ден до един месец, да не би да смачкат някое. С пасенето на свине – 240, с прочистването на кочините и храненето на свинете се занимаваха моят началник Дими Димитров, адвокат от Павликени, и Мутев, студент от Севлиево, и доведеният свещеник Стефан от Св. Врач. Мене ме освободиха от тия дела…

Защо бях изпратен на лагер, не зная. Дали това изпитание бе последно – кой знае? Все таки на 78-годишна възраст бях изпратен в трудово общежитие. Много интересно ще бъде описанието на „едномесечното ми странстване“. Сега вече няма що да пиша. Преместих се от 1 септември в нова квартира, неудобна, но по-удобна от Заград. Тъжен край на една петдесетгодишна политическа дейност. Дали ще има още нещо да се пише? 10 октомври 1949 г.“

Настаняване в домовете на бившите хора

Ударът, който комунистите нанасят на класовите си врагове, се изразява не само в убийства, въдворявания, изселвания, уволнения, лишаване от пенсия и забрани от всякакъв тип. Той включва и отнемане на домовете на бившите хора и настаняване в тях на активистите на ОФ и БКП, натрапване на квартиранти, много от които съсипаха живота на хиляди семейства с всекидневни битови драми и доносничество в МВР и ДС, в партийните и отечественофронтовските комитети.

Още в първите години след „Девети“ много от красивите еднофамилни къщи в историческия център на София са отнети от новата власт. Някои от тях след време са приспособени за нежилищни нужди или се ползват от чуждестранни представителства. Архитектурни паметници на културата в София се раздават на КАТ, МВР и на търговски служби, които ги стопанисват по социалистически. Юзината към царския дворец на ул. „Московска“ става клуб на МВР, кафене „Средец“ на ул. „Иван Вазов“ – клуб на активните борци против капитализма и фашизма, в Инвалидния дом на ул. „Солунска“ се разполага Градското управление на МВР, а къщата на ген. Паприков на ул. „Кракра“ се ползва от КАТ–София.

Направената през 1977 г. оценка на състоянието на архитектурното наследство в София от комисия от експерти от Комитета за изкуство и култура, Националния комитет за паметниците на културата и СГНС достига до заключението, че повечето сгради – паметници на културата, са преустроени по вкуса на новите си собственици и обитатели:

„В интериора на сградите са унищожени уникални произведения на приложното изкуство. В къщата на Буров (сега проектантска организация) била изкъртена и изнесена мраморната настилка и мраморната камина; каменните орнаменти от входа на къщата на Гешев (сега административна сграда на СГНС) са откъртени, а стопанинът на къщата на дипломата Данев (сега „Нефтохим“) е заличил стенописите на хола, за да боядиса с блажна боя, унищожил е и дървения таван, за да го боядиса. Премахнал е рисуваните стъкла на зимната градина, за да я приспособи за канцелария.

Най-тежко е състоянието на жилищните сгради, чийто стопанин е „Софжилфонд“. Настанените в тях семейства поради техните жилищни нужди, собствен вкус и липса на отношение към архитектурата въобще са допринесли също много за заличаване на значителните достойнства на тези сгради. На места рисуваните тавани прозират през мазилките…“

Хараламби Сърмаджиев завършва Сорбоната със златен медал и защитава докторат по право в Париж. По проект на архитект Фридрих Грюнангер той построява красивата къща на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Кракра“ (днес резиденция на турския посланик), където живее с Елена Пулиева, роднина на Евлоги и Христо Георгиеви, дъщеря на богат търговец. След смъртта му Елена Пулиева продава къщата и закупува друга на ул. „Кракра“. Става председател на дружество „Княгиня Евдокия“ и се отдава на благотворителна дейност. За смелостта си да обиколи Македония като самарянка, със санитарен влак по време на Балканската война, получава орден на Червения кръст – първа степен.

След 9 септември 1944 г. семейството е изгонено от собствения си дом и живее по квартири, а по-късно са изселени в Луковит. Единият от синовете ѝ бяга в САЩ, другият, строителен инженер, е осъден от „народния съд“, впоследствие оправдан, а третият син работи като библиотекар и преводач. Къщата е дадена на ЦК на РМС.

„Пристигнаха младежи, събрани от цяла България, и започнаха да изнасят и горят книги. Край огъня извиваха кръшно хоро, което се точеше из цялата улица, играеха и пееха „Тодоре, дърто магаре“. Цялата махала беше в потрес!“, разказват съседите.

По-късно там се настанява Окръжното управление на милицията.

„От мазетата на къщата започнаха да се носят страховити ревове и писъци… Години наред търпяхме този ужас. След това милицията се изнесе и на първия етаж се настани КАТ, а нагоре – тайните служби.“

След реституцията една от собствениците споделя:

„Имах чувството, че съм попаднала във филм на ужасите. Стаите бяха разделени на тесни килии. Мозайките са разкъртени, парапетите на стълбището – разбити…“

Къщата на сестрата на министър Никола Мушанов на ул. „Московска“, характерна с красивия си интериор, с много елементи от българския бит, е одържавена след 1947 г. Тя се ползва последователно от земеделския началник Георги Трайков, от съветския военен аташе, по-късно и от Института по балканистика към БАН.

В дома на ул. „Московска“ на дипломата Петър Нейков, завършил право в Женевския университет, бивш редактор на вестник „Знаме“, втори секретар на легацията в Букурещ и пълномощен министър преди „Девети“ във Варшава, Атина, Виена и Прага, са настанени няколко семейства. Всекидневният тормоз от новите наематели принуждава семейството да продаде жилището и да се премести. Новата власт проявява щедрост и оставя възрастния вече бивш човек да доживява дните си в София. През 1984 г. (104 години след рождението му!) Държавна сигурност събира данни за него и семейството му и отбелязва в края на справката, че същият след уволнението му като неподходящ за Министерството на външните работи „до края на живота си остава неприобщен“.

Ресторант „Крим“ от времето на социализма на ул. „Славянска“ е в къщата, собственост на Теодор Теодоров, бивш министър-председател на България (1918–1919) и министър в няколко правителства, и на съпругата му Рада Теодорова, дъщеря на Найден Геров. След преврата там се настаняват съветски офицери, по-късно част от къщата е превърната в Клуб на съветските граждани, а в останалата част живеят собствениците, които плащат наем за това, че живеят в отчуждения си дом до 1965 г., когато и последният им дял е национализиран.

Синът на Теодор Теодоров, Иван Теодоров (1905–1997), след „Девети“ споделя участта на наследниците на авторитетните и състоятелни български родове. Независимо от високото образование (право в Софийския университет, финанси в Свободния университет и правни науки и финанси в Париж) и квалификация (съдия и юрисконсулт в Министерството на железниците и МВнР), той е непрекъснато уволняван, безработен или работи като суфльор и преводач. В един период е концлагерист в ТВО „Белене“. „Беше човек с огромна ерудиция, памет, голяма музикалност, желязна логика, математически ум и невероятна работоспособност“ – така го характеризира дъщеря му Надежда, която през 1972 г. напуска страната, установява се във Виена и е обявена за невъзвращенка.

След завръщането му от заточение в Диарбекир през 1878 г. Добри Минов е избран от първите хора на Сливен за председател на временната градска комисия (кмет) на Сливен. С годините той се утвърждава като почтен и уважаван гражданин, фабрикант, основател на командитно дружество „Минов – Долапчиев“, което през 1907 г. започва да разработва концесията на мина „Черно море“. Добри Минов е сред основателите през 1922 г. на дарителския фонд „Подземни богатства“ – по предложение на преподавателите по химия, физика и естествена история от Мъжката гимназия „Добри Чинтулов“ и Девическата гимназия „Царица Елеонора“ в Сливен фондът осигурява пари, дрехи, обувки, книги и други предмети на ученици, които показват знания по приложните науки, и особено относно подземните богатства на България.

Към 9 септември 1944 г. той живее в София, в сграда на бул. „Маршал Толбухин“ (бул. „Васил Левски“), която е построил преди години. Добри Минов е обявен за спекулант от новата власт без съдебна процедура. Арестуван е в Дирекцията на народната милиция на Лъвов мост, където е убит, след което е инсценирано самоубийство. Жилището му е одържавено и преминава в собственост на УБО. В същата сграда с решение на Политбюро на ЦК на БКП се настаняват представители на висшата номенклатура, а през 1969 г. в апартамента му трайно се настанява семейството на Людмила Живкова.

Славчо Гребенаров, нелегален преди 9 септември 1944 г., както и много други нелегални и криминални типове, решава по жесток начин жилищния си проблем.

„Със Славчо се познавах отпреди да започна работа в полицията. Гешев обяви награда (за залавянето му – б.а.) 500 хил. лв. Срещнах го на улицата точно в деня, когато видях снимката му във вестника. Пет дни се кри у дома, от нас избяга при партизаните. Дойде 9.IX.1944 г. – не го виждам. Една вечер, когато бях вече в английската легация, отидохме с приятели в ресторант „Балкански“, на мястото на днешния „Хемус“. Някой ме потупа по рамото. Обръщам се – Славчо. Ядохме, пихме, после ме покани у тях – живееше наблизо. Но не тръгнахме към тях, а в обратна посока, по днешния булевард „Трайчо Костов“. Стигнахме до една триетажна къща и Славчо вика: „Тук живея, сега е моя. Утрепах чорбаджията…“ За това ли се борихте вие, питам го. Гешев, дето е Гешев, живееше под наем, а той веднага триетажна къща иска.“

Жилищната зона около Докторския паметник в София е застроена в периода 1900–1925 г. предимно с жилищни кооперации и еднофамилни къщи, към които след „Девети“ апетитите на висшата комунистическа номенклатура са най-големи. В този район, в който има над 100 архитектурни паметника, са домовете на банкера Анджело Куюмджийски, на „шоколадовия крал“ Велизар Пеев, на Георги Семерджиев, главен акционер на фабрика „Изида“, които също са обект на плячкосване от комунистите.

В триетажния дом на семейството на индустриалеца Иван Балабанов на ул. „Оборище“ живеят Милко Тарабанов (зам.-председател на VI и VII народно събрание, постоянен представител на България в ООН), Владимир Виденов (член на ЦК на БКП и на Държавния съвет, министър на архитектурата и благоустройството, посланик в Унгария и Чехословакия), дипломатът Любомир Ангелов и др. В „Кооперацията с катеричката“ на проф. Странски на същата улица се настаняват семействата на академик Жак Натан, децата на Боян Българанов и Васил Коларов. В достолепната къща на тютюнотърговеца Крум Чапрашиков на ул. „Оборище“ живеят различни хора от комунистическата върхушка, за кратко време и Тодор Живков.

Домът на създателя на тежката артилерия в България ген. Стефан Славчев, герой от Одринската епопея, използвал тактиката на „огнения вал“, е окупиран за години от комунисти. „Народният съд“ осъжда на смърт зетя на ген. Славчев, д-р Георги Липовански, юрист, депутат в XXV народно събрание, който се обявява против депортацията на евреите и не е съгласен с присъединяването на България към Тристранния пакт, а семействата Славчеви и Липовански са изселени от София.

В края на този квартал се намират домовете близнаци на братята индустриалци Иван и Юлиан Парушеви. Временно в тях се настаняват посолство и Военно окръжие, което превръща къщата в едно от местата за инквизиции на противниците на комунистическия режим.

"Площад Славейков"




Гласувай:
4
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: samarinof
Категория: Лични дневници
Прочетен: 189274
Постинги: 384
Коментари: 661
Гласове: 600
Архив
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031