Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.10.2018 14:46 - Архипелаг ГУЛАГ - Следствието
Автор: samarinof Категория: Лични дневници   
Прочетен: 641 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 22.10.2018 14:47

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                                 Александър Солженицин 
                                                      Архипелаг ГУЛАГ
/в края на разказа можете да изгледате пърата част на изповедта на Алесандър солженицин пред камерата на Александър Сокуров с български превод/

Оригинално заглавие Архипелаг ГУЛАГ, 1958–1968 (Пълни авторски права)
Превод от руски Иван Дойчинов, 1994 (Пълни авторски права)
Форма Историография
Жанр Документална проза История 
Характеристика Втора световна война Фашизъм; комунизъм; тоталитаризъм Човек и бунт


                                                             Трета глава
                                                          СЛЕДСТВИЕТО

Ако на чеховските интелигенти, гадаещи непрекъснато какво ще стане след двадесет-тридесет-четиридесет години, им бяха отговорили, че след четиридесет години в Русия ще има следствие и изтезания, ще стягат черепите на хората с железни обръчи[1], ще потапят телата им във вани с киселина[2], ще ги изтезават — голи и вързани, с мравки и дървеници, ще вкарват нажежени на примус шомполи в аналните им отвори („секретно клеймо“), ще премазват бавно с ботуши половите им органи, а като най-лекото ще ги държат по седмица без сън, жадни и ще ги превръщат в кърваво месо, нито една Чехова пиеса нямаше да дочака края си, всичките й герои щяха да влязат в лудницата.

А и не само Чеховите герои, но кой нормален руснак в началото на века, включително и член на РСДРП, щеше да повярва, да се примири с такава клевета за светлото бъдеше? Това, което все още е било нормално при Алексей Михайлович, което при Петър е вече варварство, което при Бирон би могло да се приложи спрямо десет, двадесет души, а при Екатерина става абсолютно невъзможно — това в разцвета на великия двадесети век, в общество, градено по социалистическия принцип, през годините, когато летят вече самолети, когато са се появили звуковото кино и радиото, е вършено не от случаен садист, не на потайно място, а от десетки хиляди специално обучени хора зверове спрямо милиони беззащитни жертви.

И само ужасен ли е този взрив на атавизма, сега вече уклончиво наричан „култ към личността“? Или страшното е, че през същите тези години сме празнували стогодишнината на Пушкин? Че безсрамно са играни същите тези Чехови пиеси, макар отговорът на поставения от тях въпрос да е бил вече получен? Или още по-страшното е, че и тридесет години по-късно ни се казва: да не говорим за това! Ако вземем да си припомняме мъченичеството на милиони, ще изопачим историческата перспектива! Ако почнем да се ровим в същината на нашите нрави, това ще затъмни материалния прогрес! По-добре да си припомняме за пуснатите доменни пещи, за прокатните машини, за прокопаните канали… не, за каналите недейте… Тогава за колимското злато, не, и за него недейте… Добре де, за всичко може, но умело, но — с възхвала…

И наистина, защо да проклинаме инквизицията? Нима освен кладите не е имало и тържествени служби? Наистина, какво толкова не ни харесва крепостното право? Нали на селянина не се забранява всекидневният труд? И той може да коледува по Рождество Христово, а на Света Троица момите да сплитат венци…

* * *

Изключителността, която писмената и устната легенда приписва сега на 1937 г., я виждат в изфабрикуваните вини и изтезанията. Но това не е вярно и точно. През различните години и десетилетия следствието по 58 член почти никога не е изяснявало истината, а се е свеждало единствено до неизбежната мръсна процедура: да бъде пречупен доскоро свободният, понякога горд, винаги неподготвен човек, да бъде проврян през тясна тръба, където гвоздеите на арматурата ще го раздират, където няма какво да диша, така че се моли по-скоро да го извлекат от другия край на тръбата — а другият й край го изхвърля вече готов туземец за Архипелага и вече на обетована земя. (Глупчото вечно се запъва, въобразява си, че от тръбата има връщане назад.)

Колкото повече неописани години минават, толкова по-трудно става да бъдат събрани пръснатите свидетелства на оцелелите. А те ни говорят, че фабрикуваните процеси се появяват още в ранните години на Органите — за да бъде по-очевидна тяхната непрекъсната спасителна неизменна дейност, че иначе, ако враговете намалеят, току-виж, Органите взели за беля да отмират. Както личи и от делото на Косирев[3], положението на ЧК е нестабилно дори в началото на 1919 г. Докато прехвърлях вестниците от 1918 г., се натъкнах на едно официално съобщение за разкриване на страшен заговор от страна на група от десет души, които искали (още само искали!) да качат на покрива на Възпитателния дом (погледнете колко е висок!) оръдия — та оттам да обстрелват Кремъл. Били десет души (сред тях навярно жени и непълнолетни хлапетии) с кой знае колко оръдия — а и откъде ли ще се вземат тези оръдия? С какъв калибър? И как са щели да ги качат по стълбите до тавана? И как са щели да ги закрепят върху наклонения покрив? Че и да не дават отгоре на това откат при стрелбата?… А между другото цялата тази фантасмагория, предхождаща измишльотините от 1937 г., се е четяла! И са й вярвали!… Точно така е скалъпено и „гумильовското“ дело през 1921 г.[4] Същата година в рязанското ЧК скалъпват дело за „заговор“ на местната интелигенция (но протестите на някои смелчаци все още са в състояние да стигнат до Москва и делото е прекратено). Пак през 1921 г. е разстрелян целият Сапропелиевски комитет, влизащ в Комисията за съдействие на природните сили. Тъй като познаваме достатъчно добре начина на мислене и настроението на руските учени от онова време и не сме замаяни от димната завеса на фанатизма от този период, ние и без много ровене можем да се досетим колко струва това дело.

На 13 ноември 1920 г. в писмо до ВЧК Дзержински споменава, че в ЧК „често се дава ход на клеветнически заявления“.

Ето какво си спомня за 1921 г. Е. Дояренко: лубянската приемна за арестанти, четиридесет-петдесет одъра, през цялата нощ водят ли, водят жени. Никой не знае в какво се е провинил, общото впечатление е: за нещо ни арестуват. От цялата ни килия само една-единствена знае — някаква есерка. Първият въпрос на Ягода е: „И така, за какво сте попаднали тук?“ — т.е. сам си кажи, забъркай кашата, че да ни помогнеш! Абсолютно същото разказват за рязанското ГПУ от 1930 г. Усещането е, че всички са събрани за нищо. До такава степен няма в какво да ни обвинят, че И. Д. Т-в го обвиниха… че бил си скрил истинското фамилно име. (И макар да живее с истинското си име, му лепват по ОСО 58–10 три години.) Когато не знае за какво да се залови, следователят пита: „Какво сте работили?“ — „Плановик.“ — „Пишете обяснителна бележка: планирането на завода и как то се осъществява. После ще научите за какво сте арестуван.“ (В бележката все ще се уловят за някаква нишка.)

Не можахме ли да свикнем за толкова десетилетия, че оттам няма връщане? Освен краткото, съзнателно допуснато обратно движение през 1939 г. можеха да се чуят само крайно редки единични разкази за освободен човек в резултат на следствието. И то: или такъв човек след това отново са го прибирали, или са го пускали, за да шпионира. Така се създава традицията, че Органите не допускат брак в работата си. Какво да очакваме тогава за невинните?…

В „Тълковен речник“ на Дал се прави различието: „… дознанието се различава от следствието по това, че се прави за предварително удостоверяване дали има основание да се пристъпи към следствие.“

О, свещена простота! Виж, тук Органите не са играли никога на никакво дознание! Спуснатите отгоре списъци или първото подозрение, доносът на сексота или дори анонимният донос[5] влекат след себе си арест и след това неминуемо обвинение. Определеното за следствието време е посветено не за разплитане на престъплението, а в деветдесет и пет на сто от случаите, за да се измори, изтощи, обезсили подследственият, та самият той да е готов да му отсекат дори главата, само час по-скоро да се види краят на мъките.

Още през 1919 г. главният следователски похват е: наганът върху масата.

Така се води не само политическото, но и „битовото“ следствие. На процеса срещу Главното управление на топливната промишленост (1921) подсъдимата Махровска се оплаква, че по време на следствието са й давали кокаин. Обвинителят[6] я парира: „Ако бе заявила, че са се отнасяли грубо с нея, че са я заплашвали с разстрел, на такова нещо що-годе бихме могли да повярваме.“ Наганът лежи заплашително, понякога насочван срещу теб и следователят не си прави труда да ти измисля вина, а: „Разказвай, сам знаеш какво!“ Така и през 1927 г. следователят Хайкин изисква това от Скрипникова, за същото през 1929 г. настояват и пред Витковски. Нищо не се променя и след четвърт столетие. През 1952 г. все на същата тази Анна Скрипникова при петото й арестуване началникът на следствения отдел в Министерството на държавна сигурност в Орджоникидзе Сиваков й казва: „Лекарят на затвора разправя, че кръвното ти налягане било двеста и четиридесет на сто и двадесет. Малко ти е, мръсницо (тя наближава шестдесетте), ще ти го качим на триста и четиридесет, за да пукнеш, гадино, без следи от синини, без побои, без счупени кости. Просто няма да ти даваме да спиш!“ И ако през деня Скрипникова затваря в килията след нощния разпит очи, надзирателят нахълтва и крещи: „Отвори си очите, че ще те смъкна за краката от леглото и ще те накарам да стоиш права!“

И през 1921 г. разпитите са предимно нощни. И тогава насочват автомобилни фарове към лицето ти (рязанското ЧК, Стелмах). И на Лубянка през 1926 г. (потвърждава Берта Гандал) се използува амосовско отопление, чрез което в килията пускат ту студен, ту вонящ въздух. А има и коркова килия, където и бездруго не достига въздух, но допълнително го нажежават. Струва ми се, че са държали в такава килия поета Клюев, както и Берта Гандал. Участникът в Ярославското въстание от 1918 г. Василий Александрович Касиянов разказва, че нажежавали килията, докато от порите на тялото не бликва кръв; наблюдавали за настъпването на този момент през шпионката на вратата, след което отнасяли арестувания на носилка да подпише протокола. Известни са „горещите“ (и „солените“) похвати през „златния“ период. А през 1926 г. в Грузия горят ръцете на следствените с цигара; в метехския затвор ги блъскат в тъмното в басейн с нечистотии. Тук връзката е проста: щом трябва да те обвинят на всяка цена, значи са неизбежни заплахите, насилията и изтезанията и колкото по-фантасмагорично е обвинението, толкова по-жестоко трябва да бъде и следствието, за да изкопчи признание. И щом винаги има скалъпени дела, винаги ще има и насилия, и изтезания, те не са патент на 1937 г., а продължителен признак от общ характер. Затова е странно сега да прочетеш понякога в спомените на бивши концлагеристи, че „изтезанията бяха разрешени от пролетта на 1938 г.“[7] Никога не са съществували духовно-нравствени прегради, които да възпрат Органите от изтезанията. През първата година след революцията в „Еженедельник ВЧК“, „Красный меч“ и „Красный террор“ открито се дискутира прилагането на изтезания от гледна точка на марксизма. И ако съдим по последиците, отговорът е положителен, макар и не общовалиден.

За 1938 г. е по-вярно да се каже: ако до тази година за прилагането на изтезания се изисква някакъв документ, отделно разрешение за всяко следствено дело (макар и безпрепятствено получавано), то през 1937–1938 г. поради извънредната ситуация (налага се в набелязания кратък срок набелязаните милионни постъпления за Архипелага да минат през апарата на индивидуалното следствие, каквото няма при масовите „кулашки“ и национални потоци) насилията и изтезанията вече са разрешавани неограничено на следователите, по тяхна преценка, в зависимост от работата и посочения им срок. При това видовете изтезания не се регламентират и се допуска всякаква изобретателност.

През 1939 г. това всеобщо широко разрешение е премахнато, отново се поисква да има писмен документ за изтезанието (впрочем обичайните заплахи, шантажът, измамата, изтощаването чрез безсъние и карцер никога не са били забранявани). Но вече в края на войната и след нея са декретирани определени категории арестанти, спрямо които предварително се разрешава широк диапазон от изтезания. Тук попадат националистите, особено украинците и литовците и най-вече в случаите, при които се предполага нелегална верига и тя трябва цялата да бъде разплетена, трябва от вече арестуваните да се узнаят всички фамилии. В групата на Ромуалдас Прано Скирюс например има около петдесет литовци. Обвиняват ги през 1945 г., че били разлепвали антисъветски позиви. Поради липса на достатъчно затвори в Литва ги пращат в лагер недалеч от Велск в Архангелска област. Едни от тях са подложени на изтезания, други пък не издържат двойния следствено-трудов режим, но резултатът е такъв: всичките петдесет души си признават до един. Минава известно време и от Литва съобщават, че са намерени истинските разпространители на позивите, така че призналите си нямат нищо общо с това! През 1950 г. срещнах при прехвърлянето ми в Куйбишев един украинец от Днепропетровск, когото, за да предаде „връзките“ и лицата, го изтезават по какви ли не начини, включително и с карцер, в който той стои прав и за опора (за да поспи) му провират за четири часа през нощта една летва. След войната на изтезания е подложена и Левина — член-кореспондент на Академията на науките.

Освен това няма да е вярно да се приписва на 1937 г. „откритието“, че личното признание на обвиняемия е най-важно от всички доказателства и факти. Това влиза в съдебната практика още през 20-те години. А през 1937 г. настъпва часът на блестящото учение на Вишински. Впрочем тогава за него научават само следователите и прокурорите, та да са морално непоклатими. Всички ние, останалите, узнахме за него след двадесет години — когато взеха да го хулят в пояснителни изречения и във второстепенни пасажи из вестникарските статии като нещо отдавна и широко известно.

Оказва се, че през същата страшна година в своя доклад, смятан в специалните кръгове за твърде важен, Андрей Януариевич (все ми е на езика да го нарека Ягуариевич) Вишински в духа на най-разтегливата диалектика (каквато не разрешаваме нито на държавните поданици, нито сега вече и на електронните машини, защото за тях да-то е да, а не-то — не) напомня, че човечеството никога не ще установи абсолютната истина, че може да намери само относителната. И оттук той прави крачката, на която юристите не са се престрашавали две хиляди години: че следователно и истината, установявана от следствието и съда, не може да бъде абсолютна, а само относителна. Така че, когато подписваме присъда за разстрел, все едно не можем да бъдем абсолютно сигурни, че сме обрекли на смърт виновен човек, а само с известна приблизителност, с известни предположения, в известен смисъл. (Може би самият Вишински не по-малко от своите слушатели се е нуждаел тогава от подобна диалектическа утеха. Когато крещи от прокурорската трибуна: „Да се разстрелят всички като бесни кучета!“, той, зъл и умен, разбира, че подсъдимите са невинни. Толкова по-разпалено Вишински и такъв един мастит представител на марксистката диалектика като Бухарин вероятно се мъчат да дадат диалектическа окраска на съдебната лъжа: за Бухарин е твърде глупаво и безпомощно да загине съвсем невинен — дори той има нужда да му се намери вина! — а на Вишински е по-приятно да се чувствува логист, отколкото явен подлец.)

Оттук и най-продуктивният извод: че е губене на време да се търсят абсолютни улики (всички улики са относителни) и безспорни свидетели (те могат и да си противоречат). Доказателствата за виновност са относителни, приблизителни, следователят може да ги намери и без улики и свидетели, без да излиза от кабинета си, като „се опира не само на своя ум, но и на своя партиен нюх, на своите нравствени сили“ (т.е. на предимствата на наспалия се, сития и неизтезаван човек) „и на своя характер“ (т.е. на наклонността си към жестокост)!

Разбира се, подобно оформление е къде по-изящно в сравнение с инструкцията на Лацис. Но по същина няма никаква разлика.

И само в едно Вишински е на висота, само в едно отстъпва от диалектическата логика: кой знае защо, е оставил куршума абсолютен

По такъв начин, като се разгръщат по спирала, изводите на прогресивната юриспруденция се връщат към предантичните или средновековните възгледи. Подобно на средновековните палачи нашите следователи, прокурори и съдии приемат да виждат главното доказателство за вина в предаването й от следствените.

За да изтръгне желаното признание обаче, простодушието средновековие прибягва до драматични дивашки средства: към уреди за разтягане, към колело за чупене на кости, към мангала, гвоздеите с назъбка, към набучването на кол. През двадесети век, използувайки и напредналата медицина, и големия тъмничен опит (все някой ще е защитил най-сериозно дисертация върху това), признават подобна концентрация на силни средства за излишна и неудобна при масовото й прилагане. И освен това…

И освен това очевидно е имало още едно обстоятелство: както винаги Сталин не казва последната дума, подчинените му сами трябва да се досетят, а той си оставя подобно на чакал пролука, за да отстъпи и да напише „Главозамайване от успехите“. Такова планомерно изтезаване на милиони се предприема все пак за пръв път в човешката история и въпреки неограничената си власт Сталин не може да бъде абсолютно сигурен в успеха. Опитът върху такъв огромен материал може да протече по-различно, отколкото върху по-малък. Във всички случаи Сталин трябва да остане ангелски неопетнен. (Но в циркулярите на ЦК от 1937 и 1939 г. се дават указания за „физическо въздействие“.)

Затова сигурно не съществува списък на изтезанията и издевателствата, който да се връчва напечатан на следователите. А просто се изисква всеки следствен отдел в определения срок да доставя на съдилищата определена бройка на признали си всичко опитни зайчета.[8] А просто се казва (устно, но често), че всички мерки и средства са добри, стига да служат на възвишената цел; че никой няма да държи сметка на следователя за смъртта на следствения; че тъмничният лекар трябва колкото се може по-малко да се намесва в следствието. Вероятно уреждат другарски срещи за обмяна на опит, „учат се от челниците“; е, има и „материална заинтересованост“ — по-високо заплащане на нощните часове, премиални за скъсените срокове на следствието; естествено, използува се и предупреждението, че ако следователят не се справи както трябва… А сега вече, ако в някое областно НКВД стане провал, то и началникът му ще е чист пред Сталин: не е давал преки указания за изтезания! И същевременно ги е осигурявал!

Част от редовите следователи (не от ония, които се опиват настървено) разбират опасенията на началството и също се стараят да започнат с по-слаби методи, а при засилването им да избягват всичко, което оставя твърде явни следи: избито око, откъснато ухо, счупен гръбначен стълб, че дори и изцяло насинено тяло.

Ето защо през 1937 г. не наблюдаваме — освен принудителното безсъние — еднакви похвати в различните областни управления, при различните следователи от едно управление. Говори се, че с особена жестокост на изтезанията се прочуват Ростов на Дон и Краснодар. В Краснодар намират оригинално решение: принуждават те да подписваш празни листове хартия, а след това сами ги попълват както си знаят. Впрочем защо да прибягват до мъчения: през 1937 г. там не се правят дезинфекции, шири се тиф, труповете остават в претъпканите с хора килии по пет дни, който полудее в килията, го пречукват с тояги в коридора.

Общото все пак е това, че с предимство се ползуват, така да се каже, леките средства (сега ще ги видим и тях) и тук няма засечки. Истинските предели на човешкото равновесие са доста тесни и съвсем не е нужна разтегателна машина или мангал, за да се превърне средният човек в невменяем.

Ще се опитаме да изредим някои най-прости похвати, които сломяват волята и личността на арестувания, без да оставят следи по тялото му.

Да започнем с психическите методи. За опитните зайчета, неподготвени за тъмничните страдания, тези методи са с огромна и дори разрушителна сила. Пък и да си подготвен, също не е леко.

1. Да започнем с нощите. Защо тъкмо нощем става главното прекършване на душите? Защо още от най-ранните си години Органите избират нощта? Защото нощем, изтръгнат от съня (дори неизтезаван още с безсъние), арестуваният не може да бъде уравновесен и трезв както през деня, той е по-податлив.

2. Убеждението в искрения тон. Най-простото. Защо да си играем на котка и мишка? Като полежи известно време с другите следствени, арестуваният усвоява общото положение. И следователят му подхвърля небрежно и дружелюбно: „Сам виждаш, все едно ще получиш присъда. Но ако решиш да се съпротивляваш, тук, в затвора, съвсем ще се съсипеш, ще погубиш здравето си. А ако идеш в лагер — ще си на въздух, на светло… Така че по-добре подпиши веднага.“ Много логично. И тези, които се съгласяват и подписват, проявяват трезвост, ако… Ако става дума само за тях! Но рядко е така. И борбата е неизбежна.

Друг вариант е убеждаването на партиеца. „Ако в страната има дефицит и дори глад, решете за себе си като болшевик: допускате ли, че за това е виновна цялата партия? Или съветската власт?“ — „Не, разбира се!“ — бърза да отговори директорът на ленената фабрика. „Тогава имайте мъжеството да поемете вината върху себе си!“ И той я поема.

3. Хамалските псувни. Елементарен похват, но действуващ безотказно върху възпитани, изнежени, чувствителни хора. Известни са ми два случая със свещеници, капитулирали пред най-обикновени псувни. При единия от тях (Бутирки, 1944 г.) следствието се води от жена. Отначало той не може да се нахвали колко учтива е тя. Но веднъж се връща в килията крайно потиснат и дълго не желае да повтори колко изкусно го псувала тя, прехвърлила крак връз крак. (Съжалявам, че не мога да цитирам една нейна фразичка.)

4. Ударът чрез психологическия контраст. Внезапни преходи: разпитът или част от него се води крайно любезно, обръщат се към вас на малко и бащино име, обещават ви всякакви блага. И изведнъж замахват срещу ви с преспапието от масата: „Ах, мръснико! Куршум за тебе!“ — и протегнати ръце, за да се вкопчат в косата ви, сякаш ноктите завършват накрая с игли, се устремяват към вас (този похват е особено резултатен при жени).

Друг вариант: сменят се двама следователи, единият крещи и те измъчва, другият е симпатичен, държи се почти свойски. Всеки път, когато влиза в кабинета, следственият трепери — на кого ли от двамата ще попадне? Под въздействието на този контраст му иде да признае и да подпише пред втория дори неща, които изобщо не са се случвали.

5. Предварителното унижение. В прочутото мазе на ростовското ГПУ („Тридесет и трета килия“), под дебелите стъкла на уличния тротоар (бивш склад) арестуваните, докато чакат разпита, са принуждавани по няколко часа да лежат по очи върху пода в коридора при строгата забрана да вдигат глава и да издават звуци. Държат ги така като молещи се мохамедани, докато конвоят не ги хване за рамото и ги отведе на разпит. Александра О-ва отказва да даде на Лубянка нужните показания. Прехвърлят я в Лефортово. При приемането й надзирателката я накарва да се съблече, отнася уж за изпарване дрехите й и я заключва в бокса. Мъжете надзиратели започват да я оглеждат през шпионката, да се смеят и да обсъждат тялото й. При едно по-широко допитване биха се събрали навярно още много примери. А целта е една: жертвата да изпадне в потиснато състояние.

6. Всеки похват, който може да хвърли подследствения в паника. Ето как е разпитван Ф.И.В. от Красногорск в Московска област (това съобщава И.А.П-ев). На разпита следователката се съблича пред него, като постепенно сваля бельото си (стриптийз!), без да прекъсва разпита, сякаш в това няма нищо особено. Ходи из стаята и се приближава до него все със същите уговорки да даде показания. Може би е изпитвала лична потребност, а може би си е правела хладнокръвна сметка: на подследствения ще му се размъти разсъдъкът и ще подпише! А лично на нея нищо не може да й се случи: разполага с пистолет, със звънец.

7. Заплахите: Най-прилаганият и доста разнообразен метод. Често съчетан с прилъгване, с обещания — разбира се, неискрени. 1924 г.: „Не си ли признавате? Ще трябва тогава да ви отведем в Соловки. А който си признае, го пускаме.“ 1944 г.: „От мен зависи в кой лагер ще попаднеш. От лагер до лагер има разлика. Вече има и каторжни. Ако си искрен, ще те изпратим на по-леко място, но инатиш ли се, не ти мърдат двадесет и пет години с белезници на подземна работа!“ Заплашване с по-лош затвор: „Ако мълчиш, ще те изпратим в Лефортово (ако си на Лубянка), в Сухановка (ако си в Лефортово), там няма да разговарят така с тебе.“ А ти вече си свикнал: в този затвор режимът горе-долу е поносим, а знаеш ли какви изтезания те чакат там? А и преместването… Дали да не отстъпя?…

Заплахите действуват великолепно върху тези, които още не са арестувани и са повикани в Големия дом засега с призовка. Той (тя) тепърва ще има какво да губи, той (тя) все се страхува — страхува се, че днес няма да го (я) пуснат, страхува се от конфискация на вещите, на жилището. Той е готов на много показания и отстъпки, за да избегне тези опасности. Тя пък не знае, разбира се, Наказателния кодекс и още в самото начало на разпита й показват лист с отпечатана лъжлива извадка от него: „Аз съм предупреден/а/, че за даване на лъжливи показания… 5 /пет/ години затвор…“ (Всъщност член 92 — до три месеца, и то трудовоизправителен, а не затвор.) Тук вече действува и през цялото време ще действува още един следователски метод:

8. Лъжата. Ние, агнетата, не бива да лъжем, а следователят лъже през цялото време и всички тези членове не важат за него. Ние дори сме загубили мярката да попитаме: как ще си плати той за лъжата? Той може колкото си ще да ни показва протоколи с подправени подписи на наши близки и приятели — и това е все още изящен следователски похват.

Заплашването с примамване и лъжа е основно средство за въздействие върху роднините на арестувания, извикани за свидетелски показания. „Ако не дадете показания (каквито им искат), ще бъде по-зле за него… Съвсем ще го погубите… (Лесно ли е на майката да чуе такова нещо?) Само ако подпишете този (подаден) лист, ще можете да го спасите“ (да го погубите)[9].

9. Използуване на привързаността, към близките — прекрасно действува и спрямо подследствения. Това е дори най-действената от заплахите — чрез спекулиране с привързаността към близките може да се прекърши и най-безстрашният човек (о, как е предусетено това: „…врагове на човека са неговите домашни“). Спомнете си за татарина, който всичко издържал — и своите мъки, и мъките на жена си, а капитулирал пред мъките на дъщеря си!… През 1930 г. следователката Рималис заплашва: „Ще арестуваме дъщеря ви и ще я вкараме в килия при сифилитички!“ Заплашват да арестуват всички, които обичате. Понякога със звуков съпровод: жена ти е вече арестувана, но по-нататъшната й съдба зависи от твоята искреност. Тъкмо сега я разпитват в съседната стая, чуй! И наистина, през стената проникват женски плач и писъци (а те са толкова трудно различими, че отгоре на това и през стената, пък и не си на себе си, далеч си от състоянието на експерт; понякога това е само записан на грамофонна плоча „типичен глас“ — сопрано или контраалт, нечия рационализация). Но ето че вече без имитация ти показват през стъклената врата как тя върви безмълвна, страдалчески обронила глава — да, твоята жена! — по коридорите на Държавна сигурност! (А нея просто са я извикали с призовка за някаква дребна процедура и в уречената минута са я пуснали по коридора, но са й заповядали да не си вдига главата, ако иска да излезе оттук!) Или пък ти дават да прочетеш нейно писмо, написано с нейния почерк: отказвам се от тебе! След всичко долно, което ми разказаха, че си извършил, повече не искам да те виждам! (А тъй като и такива жени, и такива писма са напълно възможни в нашата страна, остава ти само да се питаш в душата си: такава ли е и моята жена?)

Следователят Голдман (1944 г.) изнудва В. А. Корнеева да даде показания срещу други хора със заплахите: „Ще конфискуваме жилището ти, а твоите бабички ще ги изхвърлим на улицата.“ Убедена и твърда във вярата си, Корнеева ни най-малко не се страхува за себе си, готова е да приеме страданието. Но заплахите на Голдман са напълно реални за нашите закони и тя се измъчва за близките си. Когато сутринта след отхвърлените и накъсаните през нощта протоколи Голдман започва да пише някакъв четвърти вариант, където е обвинена вече единствено само тя, Корнеева го подписва с радост и с усещане за душевна победа. Пренебрегваме напълно обикновения си човешки инстинкт — да се оправдаем и да отхвърлим лъжливите обвинения — до него ли ни е! Доволни сме, ако успеем да поемем цялата вина върху себе си.[10]

Както природата няма класификация със строги прегради, така и в този случай не сме в състояние да разграничим докрай психическите от физическите методи. Къде да причислим например една такава игра?

10. Звуков метод. Да изправиш подследствения на шест-осем метра от себе си и да го караш да говори и повтаря все по-високо нещо си. За един и без това изтощен човек е много тежко. Или пък правите две тръби от картон и заедно с включилия се помощник-следовател започвате да крещите през тях в ушите на арестувания: „Признай си, гадино!“ И човекът оглушава, понякога загубва напълно слуха си. Но този метод не е икономичен, следователите търсят просто как да разнообразят работата си и да се поразвлекат, та си измислят каквото им дойде наум.

11. Гъделичкане. Друго развлечение. Завързват или притискат ръцете и краката на арестувания и започват да гъделичкат в носа с перце. Арестуваният се мята с усещането, че му дълбаят в мозъка.

12. Горене на кожата с цигара (споменато вече по-горе).

13. Светлинен метод. Рязка денонощна електрическа светлина в килията или бокса, където е държан арестуваният, прекомерно ярка крушка за малкото помещение и белите стени (електричеството, спестено от учениците и домакините!) Клепачите се възпаляват, това е много болезнено. А в следствения кабинет срещу очите му отново насочват стайни прожектори.

14. Друго изобретение. През нощта срещу 1 май 1933 г. държат Чеботарьов цели дванадесет часа в хабаровското ГПУ — не го разпитват, не: водят го на разпит! Еди-кой си — ръцете отзад! Извеждат го от килията, бързо нагоре по стълбите, в кабинета при следователя. Конвоят излиза. Но следователят не само не му задава нито един въпрос и дори не му дава да седне, ами нарежда по телефона: отведете този в 107-а! Отвеждат го, връщат го в килията. Едва е легнал на нара, ключалката отново гърми: Чеботарьов! На разпит! Ръцете отзад! Следва: отведете този в 107-а! Изобщо методите за въздействие могат да започнат дълго преди следствения кабинет.

15. Затворът почва от бокса, т.е. от сандъка или шкафа. Току-що изтръгнатият от свободния живот човек, още в полета на вътрешното си движение, готов да изяснява, да спори, да се бори, е затварян след първата си крачка в някаква кутийка, понякога с електрическа крушка, където може да седи, понякога тъмна или пък такава, където може само да стои изправен, че и притиснат на всичко отгоре от вратата. И го държат там няколко часа, половин денонощие, цяло денонощие. Часове, изпълнени с неизвестност! Може да са го зазидали тук за цял живот? Той никога не е виждал такова нещо през живота си, не е в състояние да го проумее! Изнизват се първите часове, когато всичко в него още гори от незатихналия душевен вихър. Едни падат духом — и ето че тъкмо тогава ги извеждат на първия разпит! Други се озлобяват — толкова по-добре, ще оскърбят сега следователя, ще бъдат непредпазливи — тъкмо по-лесно да им се скалъпи делото.

16. Когато боксовете не стигат, се процедира и така. Затварят Елена Струтинска в новочеркаското НКВД за шест денонощия, като я карат да седи в коридора върху табуретка, но така, че да не се обляга, да не спи, да не пада и да не става. И така цели шест денонощия! Опитайте се да поседите в такова положение макар шест часа.

Друг вариант е да накарате арестувания да седне на висок стол от типа на тези в лабораториите, но така, че краката му да не опират до пода и тогава те здравата отичат. Оставете човек да поседи така осем-десет часа и ще видите.

Или пък на разпита, когато подследственият е пред очите ви като на длан, го поставяте на обикновен стол, но ето как: на самия край, на ръба на седалката (още по-напред! още по-напред!), колкото само да не се изхлузи оттам, но ръбът да го притиска болезнено по време на разпита. И не му разрешавайте няколко часа да мърда. Само това ли? Да, само това. Опитайте.

17. В зависимост от местните условия боксът може да бъде заменен с дивизионна яма, както се практикува в Гороховецките армейски лагери по време на Великата отечествена война. Пуска се арестуваният в такава яма, дълбока три метра, с дължина метър на два, и няколко денонощия под открито небе, понякога и под дъжда, това е за него и килия, и тоалетна. А тристате грама хляб и водата му се спускат с връвчица. Представете си, че сте в такова положение, току-що арестуван, когато във вас всичко клокочи.

Дали поради еднаквите инструкции за всички Специални отдели на Червената армия или поради сходството на бивачното положение, този похват е доста разпространен. Така например в 36-а мотострелкова дивизия — участвувала в сраженията на Халхин Гол и разположена през 1941 г. в монголската пустиня, на току-що арестувания без никакви обяснения му тикват (началникът на Специалния отдел Самульов) в ръцете лопата и го карат да копае яма с размерите на гроб (вече съчетаване с психологическия метод!). Щом арестуваният изкопае дупка малко под кръста, му заповядват да седне на дъното: главата му в това положение вече не се вижда. Един часовой пази няколко такива ями и всичко наоколо изглежда пусто.[11] В тази пустиня държат подследствените гологлави в монголския пек, а в нощния студ леко облечени, без да става нужда да ги изтезават — за какво да хабят излишни усилия? Дажбата е: сто грама хляб и чаша вода на денонощие. Лейтенант Чулпеньов, скала човек, боксьор, двадесет и една годишен, изкарва в такава яма цял месец. От десетия ден нататък е плюс всичко и целият във въшки. След петнадесетия го извеждат за пръв път за следствие.

18. Да се накара подследственият да стои на колене — не в някакъв преносен смисъл, а в прекия: на колене, но така, че да не се подпира на петите си и да държи изправен гърба си. В кабинета на следователя или в коридора те принуждават да стоиш така дванадесет, двадесет и четири, четиридесет и осем часа. (Самият следовател може да си ходи до къщи, да спи, да се развлича, това е разработена система: до коленичилия се поставя пост, часовоите се сменят.[12]) Кого предпочитат да държат така? Вече сломения, вече склонния да капитулира. И преди всичко жените. Иванов-Разумник съобщава за разновидност на този метод: следователят поставя младия Лордкипанидзе на колене и се изпикава в лицето му! И какво? Неотстъпилият преди това Лордкипанидзе по този начин е сломен. Значи и спрямо гордите действува добре…

19. Или просто те принуждават да стоиш прав. Възможно е да те държат прав само по време на разпитите, това също уморява и прекършва. Може и да седиш на разпитите, но да стоиш прав от разпит до разпит (поставя се пост, надзирателят следи да не се облегнеш на стената, а ако заспиш и се строполиш — започва да те вдига с ритници). Понякога и едно денонощие в това положение е достатъчно, за да не издържи човек и да подпише всичко, което му подадат.

20. Допълнително към стоенето да не ти се дава вода обикновено по три, четири, пет денонощия.

Все по-ясна става комбинацията от психологически и физически похвати. Ясно е също, че всички предхождащи мерки са съчетавани с:

21. Безсънието, съвсем неоценено от средновековието: то не е знаело в какъв ограничен диапазон човек запазва своята личност. Безсънието (че и комбинирано със стоенето на крака, жаждата, ярката светлина, страхът и неизвестността — какво по-добро от всякакви изтезания?!) замъглява разума, прекършва волята, човек престава да бъде собственото си „аз“. („Спи ми се“ на Чехов. Но там е къде по-лесно, там момичето може да полегне, да изключи за малко съзнанието си, което, макар и за минута, освежава спасително мозъка.) Действува наполовина подсъзнателно или изобщо несъзнателно, така че за показанията, които дава срещу самия себе си, не можем да му се сърдим…

Представете си в подобно помътнено състояние някакъв на всичко отгоре чужденец, който не знае руски, но му дават да подпише нещо. Баварецът Юп Ашенбренер подписва така, че бил работил с душегубка[13]. Едва в лагера през 1954 г. съумява да докаже, че през същото време е карал в Мюнхен курсове за електрозаварчик.

Направо ти заявяват: „Вие не сте откровен в показанията си, затова не ви се полага да спите!“ Понякога, за по-изтънчено, не изправят подследствения, а го слагат да седне на мек диван, особено предразполагащ към сън (дежурният надзирател седи до него на същия диван и го рита, щом само си затвори клепачите). Ето как описва пострадавшият (още преди да прекара едно денонощие в гъмжащия от дървеници бокс) своите усещания след такова изтезание: „Втриса те от голямата загуба на кръв. Роговицата на очите ти пресъхва, сякаш някой държи току пред тях нажежено желязо. От жажда езикът ти се подува, получаваш остри бодежи при най-слабото помръдване. Гълтателни спазми режат гърлото.“

Безсънието е велико средство за изтезание, без да оставя никакви видими следи, нито да дава повод за оплаквания, в случай че на следващия ден дойде непредвидена инспекция[14]. „Не ви оставят да спите ли? Ами че тук не е санаториум! Нашите служители също не са спали покрай вас.“ (Но през деня са си отспивали.) Може да се каже, че безсънието се превръща в универсално средство в Органите и от категорията на изтезанията то преминава в най-обикновен режим на Държавна сигурност, че и постигано по най-евтиния начин, без да става нужда от някакъв си часовой. В нито един следствен затвор не е възможно да мигнеш за минутка дори от ставането до отбоя (в Сухановка и на други места за целта леглата през деня се прибират в стената, някъде пък просто не е разрешено да лягаш и дори да седиш със затворени очи). А основните разпити са през нощта. И така автоматично: подследственият няма възможност да спи поне пет денонощия в седмицата (през нощта срещу неделя и понеделник следователите гледат да отпочинат).

22. Като продължение на предишното — следователският конвейер. Не само не спиш, но три-четири денонощия непрекъснато те разпитват сменящи се един друг следователи.

23. Споменатият вече бокс с дървеници. В тъмния дъсчен шкаф са развъдени стотици, ако не и хиляди дървеници. Вземат сакото или ризата на подследствения и мигом върху него се нахвърлят гладни дървеници, допълзели от стените или падащи от тавана. Отначало той ожесточено се бори с тях, мачка ги върху тялото си и по стените, задъхва се от вонята им, но след няколко часа капва и безропотно се оставя да му пият кръвта.

24. Карцерите. Колкото и лошо да е в килията, карцерът е винаги по-лош. В сравнение с него килията винаги ти се струва рай. В карцера човек е измъчван от глад и обикновено от студ (в Сухановка има и горещи карцери). Лефортовските карцери например изобщо не се отопляват, радиаторите затоплят само коридора — в този „затоплен“ коридор дежурните надзиратели ходят с валейки и ватенки. Оставят арестанта по бельо, понякога само по долни гащи и той е принуден да прекара неподвижно (толкова е тясно) в карцера едно, три, пет денонощия (гореща затворническа чорба му се дава едва на третия ден). През първите минути си мислиш: няма да издържа и час. Но по някакво чудо изкарваш своите пет денонощия, макар може би и с цената на някакво заболяване за цял живот.

В карцерите се прилагат и разновидности: влага, вода. Вече след войната държат Миша Г. в черновицкия затвор два часа боса до глезените в ледена вода — признай си! (Тя е само на осемнадесет години, как да не й е жал за краката, още дълго й предстои да живее.)

25. Да смятаме ли за разновидност на карцера затварянето на арестувания, изправен в ниша? Още през 1933 г. измъчват така в хабаровското ГПУ С. А. Чеботарьов: заключват го гол в една бетонна ниша, в която не може да превие коляно, нито да протегне и премести ръце, нито да извърне глава. И да е само това! Върху темето му започва да капе студена вода (по класическия начин!…) и да се стича по тялото му на вадички. Разбира се, не му казват, че това ще продължава само двадесет и четири часа. Дали е страшно това, или не, но той загубва съзнание, отключват го на другия ден, намират го в несвяст; идва на себе си едва на болничната постеля. Свестяват го с амоняк, кофеин и масажи на тялото. Отначало не може да си спомни — как е попаднал в лазарета, какво се е случило предишния ден. Цял месец не е годен дори за разпити. (Предполагаме, естествено, че тази ниша и капещото устройство са били направени не специално за Чеботарьов. През 1945 г. моят днепропетровец е подложен на нещо подобно, наистина без капането. Между Хабаровск и Днепропетровск, а и през тези шестдесет години, са допустими и други допирни точки, нали?)

26. Гладът бе вече споменат при описанието на комбинираното въздействие. Това не е толкова рядък метод: да се изтръгне признание от подследствения чрез глад. Всъщност елементът глад, също както и използуването на нощта, влиза в универсалната система за въздействие. Оскъдната затворническа дажба през невоенната 1933 г. — триста грама, или четиристотин и петдесет през 1945 г. на Лубянка, играта на разрешение или забрана да се носят колети на затворниците от страна на домашните им или на правото им да си купуват нещо от лавката — това се прилага абсолютно към всички, то е универсално. Но има случаи и на по-сурово подлагане на глад: както държат например Чулпеньов цял месец на по сто грама, след което пред него, прекаралия толкова жестока дълга диета, следователят Сокол поставя всеки път канче с апетитно ухаещ борш и половин самун бял хляб, срязан косо (на пръв поглед какво значение има как е срязан? — но Чулпеньов и днес твърди: страшно примамливо бе разрязан) ала не го нагостил нито веднъж. Ах, колко допотопно, феодално, пещерно е всичко това! Единственото ново е, че се прилага в социалистическото общество.

За подобни похвати разказват и други, те са нещо често. Но отново ще се върнем към случая с Чеботарьов, защото при него са съчетани доста неща. Затварят го за цели седемдесет и два часа в следователския кабинет и единственото, което му разрешават, е да ходи до нужника. И нито да яде, нито да пие (пред него има гарафа с вода), нито да спи. В кабинета през цялото време стоят трима следователи. Те работят на три смени. Единият постоянно (и в пълно мълчание, за да не безпокои подследствения) пише нещо, вторият спи на дивана, третият се разхожда и щом Чеботарьов се унесе, започва да го бие. След това те си разменят функциите. (Възможно е самите те заради някаква нередност да са били поставени в казармено положение?) И изведнъж на Чеботарьов му сервират обяд: тлъст украински борш, пържола с пържени картофи и червено вино в кристална гарафа. Чеботарьов, който цял живот е изпитвал отвращение към алкохола, не се докосва до виното, колкото следователите и да настояват (а и твърде много да настояват, също не бива, разваля се играта). След като изчакват да се наобядва, му казват: „А сега подпиши каквото си признал пред двамата свидетели!“ — т.е. онова, което мълчаливо е измислено в присъствието на един спящ и един буден следовател. От първата още страница на Чеботарьов му става ясно, че е бил на „ти“ с всички видни японски генерали и че е получавал от всички тях шпионски задачи. И той започва да зачерква страниците. Пребиват го от бой и го изхвърлят. А другият арестуван с него кавежединец — Благинин, минава през същите митарства, изпива виното и изпаднал в приятно опиянение, подписва, след което го разстрелват. (След тридневен глад и една чаша не е малко! А тук пред него — цяла гарафа.)

27. Побой, неоставящ следи. Обикновено се нанася с гумена палка, с юмруци и с торбички пясък. Много болезнено е, когато те бият по костите, например следователят те рита с ботуша си по пищялите, където костта е почти под кожата. Бригадния командир Карпунич-Бравен го бият двадесет и един дена подред. (Сега разправя: „И след тридесет години главата и всичките ми кости ме болят.“) От онова, което е изпитал на собствения си гръб, и от разкази на други той наброява петдесет и два начина за изтезания. Или ето как още: стягат ти ръцете в специално менгеме — така, че дланите ти да са долепени върху масата — и те удрят с ръба на линийка по ставите на пръстите — как да не завиеш от болки? Да се спираме ли по-специално върху избиването на зъбите? (На Карпунич му избиват осем.)

На секретаря на Карелския областен комитет Г. Куприянов, арестуван през 1949 г., едни от зъбите му са обикновени, те не влизат в сметката, а други — златни. Отначало му дават квитанция, че ги вземат на съхранение. После се опомнят и му вземат квитанцията.

Както знае всеки, ударът с юмрук по слънчевия сплит спира дъха на човек, без да оставя ни най-малки следи. Лефортовският полковник Сидоров, вече след войната, удря както му дойде с галош по висящите мъжки придатъци (футболистите, удряни с топка в слабините, ще оценят този удар). Нищо не може да се сравни с тази болка и обикновено човек губи съзнание от нея. (През 1918 г. московският революционен трибунал съди бившия царски тъмничар Бондар. Като най-ужасен пример за неговата жестокост се посочва в обвинението, че „веднъж ударил някакъв политически затворник толкова силно, че му спукал тъпанчето“ (Н. В. Крыленко. За пятъ лет, стр.16). — Б.а.)

28. В новоросийското НКВД изобретяват машинка за притискане на нокти. По време на преместванията са наблюдавани мнозина новоросийци с окапали нокти.

29. А усмирителната риза?

30. А чупенето на гръбначния стълб? (В същото хабаровско ГПУ, 1933 г,).

31. А заюздването („лястовичката“)? Това е сухановски метод, но не е нещо ново и за архангелския затвор (следователят Ивков, 1940 г.). Слагат ти през устата груба кърпа (заюздват те), а после през гърба връзват краищата й за петите; извит на кълбо, с изпъкнал корем, с пропукващ гръбнак, без вода и храна — опитай се да полежиш така едно-две денонощия.

 

Струва ли си да изреждаме по-нататък? Малко ли има още за изреждане? Какво ли няма да изобретят празните, ситите, безчувствените мъчители?…

Братко мой! Не съди онези, които, изпаднали в такива положения, са се оказали слаби и са подписали нещо излишно…

* * *

Но знаете ли! Не са нужни нито тези изтезания, нито дори най-„леките“ начини, за да изтръгнете показания от повечето хора, за да захапете с железни зъби неподготвените и стремящи се към топлото си огнище агнета. Твърде неравно е съотношението между силите и положенията.

О, в каква нова светлина, изпълнен с опасности — истински африкански джунгли, ни изглежда от следователския кабинет нашият предишен живот! А ние сме го смятали за толкова обикновен!

Вие, А, и вашият приятел, Б, се познавате добре и си имате пълно доверие, при среща си говорите смело за малката и голямата политика. И то на четири очи. И никой не ви подслушва. И вие не доносничите един срещу друг, ни най-малко.

Но ето че вас, А, ви вземат под око, измъкват ви за врата от стадото и ви затварят. И неизвестно защо, може би не без нечий донос срещу вас и не без вашата уплаха за близките ви, и не без малко безсъние, и не без карцерчето, вие решавате да поемете вината върху себе си, но за нищо на света да не издавате други! И в четирите протокола признавате и подписвате, че сте заклет враг на съветската власт, защото сте разказвали вицове за вожда, настоявали сте за втори кандидати за изборите и сте влизали в кабинката, за да зачеркнете единствения кандидат, ала в мастилницата не е имало мастило, а освен това вашият радиоапарат е с шестнадесетметров диапазон и вие сте се мъчили да уловите нещо от заглушаваните западни предавания. Десетте години не ви мърдат, но пък ребрата ви са цели, засега нямате пневмония, никого не сте предали и като че ли сте се отървали леко. И вече разказвате в килията, че навярно следствието ви е към края си.

Друг път! Като се любува на почерка си и без да бърза, следователят започва да попълва протокол № 5. Въпрос: били ли сте близък с Б? Да. Били ли сте откровен с него в политиката? Не, не, не съм му се доверявал. Но вие често сте се срещали? Не много често. Как така не много често? Според показанията на съседите ви само през последния месец той е идвал у вас на тази, тази и тази дата. Идвал ли е? Възможно е. При това са забелязали, че както винаги не сте пили, не сте вдигали шум, разговаряли сте много тихо, не се е чувало в коридора. (Ах, пийте, приятели! Чупете бутилки! Псувайте на висок глас! — това ви прави благонадеждни!) Е, и какво следва от това? Вие също сте го посещавали, веднъж сте казали по телефона: последния път прекарахме толкова хубава вечер. По-късно са ви видели на кръстовището — стояли сте половин час на студа с навъсени лица, с недоволен вид, ето вас, между другото, са ви снимали дори но време на тази среща. (С каква техника разполагат агентите, приятели мои, с каква техника!) И така — за какво сте разговаряли при тези срещи?

За какво ли?!… Това е убийствен въпрос! Първата ви мисъл — забравили сте за какво сте говорили. Нима сте длъжен да помните? Добре де, забравили сте първия си разговор. Но и втория ли? И третия ли? И дори — хубаво прекараната вечер? И на кръстовището? И разговорите си с В? И разговорите си с Г? Не, мислите си вие, „забравих“ не е изход, с това няма да се отървеш. И вашият разтърсен от ареста, зашеметен от страха, размътен от безсънието и глада мозък търси: как да измисли нещо по-правдоподобно и надхитри следователя.

За какво ли?!… Добре ще е, ако сте разговаряли за хокей (при всички случаи тази тема е най-спокойната, приятели!), за жени, дори за науката — тогава може и да го повторите (науката е горе-долу като хокея, само че в наше време всичко в науката е секретно и рискуваш да си изпатиш по Указа за разгласяване). А ако сте говорили наистина за новите арести в града? За колхозите (и то се знае, лоши неща, защото кой ли говори добре за тях)? За снижаването на производствените проценти? Ето, мръщили сте се половин час на кръстовището — за какво сте говорили тогава?

Може би Б е арестуван (следователят твърди, че — да, вече бил дал показания срещу вас, ей сега ще ви направят очна ставка). А може да си седи преспокойно вкъщи, но за разпита не им коства нищо да го измъкнат оттам, за да проверят: за какво сте се мръщили тогава на кръстовището?

Сега вече, със задна дата, вие проумявате: животът е такъв, че всеки път, когато се разделяте, би трябвало да се уговаряте и ясно да помните за какво всъщност сте говорили. Тогава при каквито и да било разпити вашите показания ще съвпаднат. Но вие не сте се договорили. Вие все така не си представяте какви джунгли са това.

Да кажете, че сте се канели да идете за риба? А Б ще каже, че за никаква риба не е ставало дума, а сте говорили за задочното обучение. И няма да облекчите следствието, а още по-силно ще затегнете възела: За какво? За какво? За какво сте разговаряли?

Минава ви мисълта — спасителна или пагубна? — трябва да разкажете нещо колкото се може по-близко до това, което наистина е било (разбира се, с притъпяване на всичко остро и с пропускане на всичко опасно) — нали се твърди, че трябва да лъжеш винаги по-правдоподобно. Дано и Б се досети и разкаже нещо подобно, тогава показанията по нещо ще съвпаднат и ще ви оставят на спокойствие.

След много години ще проумеете, че идеята ви е била съвсем неразумна и че много по-правилно е било да се правите на неправдоподобен пълен глупак: не помня нито ден от живота си, ако щете, убийте ме. Ала не сте спали три денонощия. Едва намирате сили да следите собствената си мисъл и невъзмутимостта на лицето си. И нямате нито минута за размисъл. И неведнъж двама следователи (те обичат да си ходят на гости) са се вкопчили във вас: За какво? За какво сте говорили?

И вие давате показания: говорили сте за колхозите (че не всичко там още е наред, но скоро ще се оправи). Говорили сте за намаляването на разценките… Какво именно? Радвали ли сте се? Но нормални хора не говорят така, пак е неправдоподобно. Значи, за да бъде напълно правдоподобно: пооплакали сте се, че са ви притиснали малко с разценките.

А следователят пише протокола сам, превежда на своя език: при тази наша среща клеветихме политиката на партията и правителството в областта на работната заплата.

И един ден Б ще ви упрекне: ех, заплес такъв, аз им казах, че сме се уточнявали кога да ходим за риба…

Но вие сте искали да излезете по-хитър и по-умен от вашия следовател! Имате бърза, изострена мисъл! Вие сте интелигентен. И сте прекалили.

В „Престъпление и наказание“ Порфирий Петрович прави на Разколников удивително точната забележка, каквато може да направи единствено човек, който сам е играл на криеница: с вас, интелигентите, не си струва и версия да изграждам — вие самички ще си я построите и ще ми я поднесете наготово. Да, така е! Интелигентният човек не може да отговаря с чаровната несвързаност на Чеховия „злосторник“. Той непременно ще се помъчи да построи цялата история, в която го обвиняват, колкото щете лъжливо, но — свързано.

А следователят касапин не се интересува от тази свързаност, а само търси две-три фразички. Той си знае кой колко струва. А ние не сме готови за нищо!…

Просвещават ни и ни готвят от младини за нашата специалност; задълженията ни на граждани; за казармата; как да се грижим за тялото си; как да се държим прилично; дори и да разбираме изящното (е, виж, за това не твърде). Но нито образованието, нито възпитанието, нито опитът изобщо не ни подготвят за най-голямото изпитание в живота: за арестуването за нищо и никакво и за следствието за нищо и никакво. Романите, пиесите, филмите (ех, ако техните автори бяха вкусили от ГУЛАГ-а!) ни изобразяват ония, които срещаме в следователския кабинет, като рицари на истината и човеколюбието, като наши закрилници. За какво ли само не ни четат лекции! И дори задължително ни карат да ги посещаваме! — но никой няма да ти прочете лекция за истинския и разширен смисъл на членовете от Наказателния кодекс, пък и самите кодекси ги няма в библиотеките, не се продават по будките, не попадат в ръцете на безгрижната младеж.

Звучи почти като приказка, че нейде си, през девет царства в десето, подследственият има право на адвокат. Това ще рече в най-тежката минута на борбата да има до себе си един светъл ум, познаващ всичките закони!

Принцип на нашето следствие е още и да лиши подследствения дори от познаването на законите.

Предявява ви се обвинителното заключение (Ето: „Подпишете го.“ — „Не съм съгласен с него.“ — „Подпишете се.“ — „Но аз в нищо не съм се провинил!“)… обвинен сте по член 58–10, част 2, и по 58–11 от Наказателния кодекс на РСФСР. Подпишете се! — Но какво гласят тези членове? Дайте ми да прочета Кодекса! — У мен го няма. — Ами вземете го от началника на отдела! — Той също го няма. Подписвайте се! — Но аз ви моля да ми го покажете! — Не се полага да ви го показваме, той се пише не за вас, а за нас. А и не ви е необходим, ще ви го обясня: тези членове съдържат тъкмо това, в което е вашата вина. А и вие сега ще се подпишете не че сте съгласни, а че сте прочели обвинението и че то ви е предявено.

В една от хартийките изведнъж се мярва ново съчетание от букви: НПК. Заставате нащрек: по какво това НПК се различава от НК? Ако сте издебнали следователя в добро настроение, той ще ви обясни: Наказателно-процесуален кодекс. Как? Значи дори не един, а цели два пълни кодекса си остават неизвестни за вас точно когато по техните правила се е почнала разправата над вас?!

… Оттогава изминаха отначало десет, после петнадесет години. Избуя гъста трева върху гроба на моята младост. Излежах присъдата си и изтърпях дори безсрочното си заточение. И никъде — нито в „културно-възпитателните“ части на лагерите, нито в районните библиотеки, нито дори в средно големите градове, — никъде не видях с очите си, не държах в ръцете си, не можах да купя, да си го набавя и дори да измоля за малко Кодекса на съветското право! А и стотиците мои познати арестанти, минали през следствие и съд, и то не веднъж и дваж, минали през лагерите и заточението — никой от тях не бе виждал и не бе държал в ръце този Кодекс! (Познаващите атмосферата на нашата подозрителност разбират защо не може да поискаш Кодекса в Народния съд или в районния изпълнителен комитет. Вашият интерес към Кодекса би бил необичайно явление: готвите се да извършите някакво престъпление или да заличите следите му!)

И едва когато тези два кодекса вече изживяваха последните дни на своето тридесет и пет годишно съществуване и предстоеше всеки момент да бъдат заменени с нови, едва тогава можах да ги видя — тези две братлета с меки корици, НК и НПК, на един щанд в московското метро (бяха решили да се отърват от тях като от непотребни).

И този път си ги чета с умиление. Например НПК:

Член 136: Следователят няма право да се домогва до показание или признание на обвиняемия чрез насилие или заплаха. (Каква прозорливост!)

Член 111: Следователят е задължен да изясни обстоятелствата — както оправдаващите обвиняемия, така и смекчаващите вината му.

(„Но аз съм установявал съветската власт през Октомври!… Разстрелвал съм Колчак!… Разкулачвал съм!… Реализирал съм за държавата десет милиона рубли икономия!… Раняван съм два пъти през последната война!… Три пъти съм награждаван с орден!…“

„Ние не ви съдим за това! — изхилва ви се в лицето историята чрез следователя. — Каквито и добри дела да сте извършили, то няма връзка със случая.“)

Член 139: Обвиняемият има право да пише показанията си собственоръчно, а в протокола, написан от следователя, да иска внасяне на поправки.

(Ех, де да сме го знаели, когато трябваше! По-точно: де да беше така! Но като милост и винаги напразно молим следователя да пише не „моите гнусни клеветнически измишльотини“, а „моите погрешни изказвания“, не „нашият нелегален склад с оръжие“, а „моят ръждясал нож“.)

О, ако на подследствения преподаваха най-напред тъмничната наука! Ако му разиграваха отначало следствието като репетиция, а вече след това истинското… С повторно арестуваните през 1948 г. не са си позволявали цялата тази следствена игра — тя би била напразна. Но на които им е първица, които нямат опит и знания, те няма и с кого да се посъветват!

Самотата на подследствения! — ето още едно условие за успеха на несправедливото следствие! Върху самотната ограничена свобода трябва да се нахвърли смазващо целият апарат. От мига на арестуването и през целия първи съкрушаващ период на следствието арестуваният трябва по идея да бъде самичък: в килията, в коридора, на стълбището, в кабинетите — никъде не бива да се среща със себеподобни, в ничия усмивка, в ничий поглед не бива да прочете съчувствие, съвет, подкрепа. Органите правят всичко възможно, за да закрият за него бъдещето и да преиначат настоящето: да го заблудят, че приятелите и близките му са арестувани и веществените доказателства — намерени. Да преувеличат своите възможности за разправа с него или близките му или пък своите права за опрощаване (каквито Органите изобщо нямат). Да свържат искреността на „разкаянието“ със смекчаването на присъдата и лагерния режим (такава връзка никога не е съществувала). За краткото време, докато арестуваният е потресен, измъчен и невменяем, да получат от него колкото се може по-непоправими показания, да забъркат колкото се може повече в нищо невиновни хора (някои падат духом до такава степен, че дори молят да не им четат на глас протоколите, нямат сили за това, а само да им дават да подписват и да подписват) — и едва тогава да го прехвърлят от единичната в голямата килия, където той със закъсняло отчаяние ще открие и отчете своите грешки.

Как да не сбъркаш в този двубой? Кой не би сбъркал?

Казахме „по идея да бъде самичък“. Ала в претъпканите затвори на 1937 г. (че и на четиридесет и пета) този идеален принцип току-що арестуваният да се държи в пълна изолация не може да бъде спазен. Почти от първите часове той се озовава в гъсто населената обща килия.

Но това пък си има и своите достойнства, компенсиращи недостатъците. Претъпканата килия не само заменя тесния единичен бокс, но играе ролята на първокласно изтезание, толкова по-ценно, понеже продължава цели денонощия и седмици — и без никакви усилия от страна на следователите: арестуваните взаимно се измъчват. В килията натъпкват толкова арестувани, че не всеки успява да си намери местенце на пода, хората ходят един връз друг и дори изобщо не могат да се движат, а седят върху краката на околните. Така например през 1945 г. в кишиневските КПЗ (килии за предварително задържане) напъхват в единичните килии по осемнадесет човека, в Луганск през 1937-а по петнадесет[15], а Иванов-Разумник през 1938-а лежи в стандартна бутирска килия, предназначена за двадесет и пет души, със сто и четиридесет. Той много сполучливо описва бита в затворническата килия през 1937–1938 г. Тоалетните са толкова препълнени, че ги извеждат по нужда само веднъж в денонощието и понякога дори нощем, както и за разходката! В Лубянския приемателен „кучкарник“ той пресмята, че по цели седмици се случва трима души да делят един квадратен метър от пода (преценете как бихте се настанили!).[16] В кучкарниците няма прозорци или вентилация, от телата и дишането температурата се покачва до четиридесет — четиридесет и пет градуса, всички седят само по долни гащи (подлагат зимните си дрехи отдолу), голите им тела са плътно прилепени и от чуждата пот кожата хваща екзема. Така прекарват по цели седмици, лишени от въздух и вода (ако не се смятат чорбата и чаят сутрин).

През същата година в Бутирки току-що арестуваните (вече обработени в банята и боксовете) седят по няколко денонощия върху стъпалата на стълбището в очакване тръгващите етапи да освободят килиите. Т-в е лежал в Бутирки седем години преди това — през 1931 г. Той разправя: всичко сме натъпкали под наровете, лежим върху асфалтовия под. Аз лежах седем години по-късно, през 1945-а, и при мен беше така. А наскоро получих от М.К.Б-ч ценно лично свидетелство за бутирската




Гласувай:
3



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: samarinof
Категория: Лични дневници
Прочетен: 571166
Постинги: 576
Коментари: 897
Гласове: 1000
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728