Тези хора обаче няма да кажат и дума за десетките хиляди избити като кучета българи в дните след тая дата, за лагерите, за телената мрежа по границата, която пазеше не от натовските войски, а беше просто стена на един затвор, наречен Народна Република България. Няма да ви разкажат, как техните бащи и дядовци с реки от кръв установиха „народната власт“ и как после в продължение на 45 години я крепиха чрез терор, насилие и смазване на всички индивидуални и общностни права. Чрез тъпкане на Свободата, така както и турчин не я е тъпкал.

Точно за отнетата свобода на българина те няма да кажат и дума. Защото за тях Свободата не е ценност. Много по-важно беше, по примера на римските императори, да нахранят народа и да вземат свободата му, отколкото да развиват нация от независими хора. Но дори в нахранването не успяха, след три фалита и взети огромни заеми от омразния Запад. Някои все още помним празните супермаркети и магазини в края на 80-те...

Но не за супермаркетите и липсата на банани ми е мисълта. В онези черни 45 години българските комунисти успяха да превърнат голяма част от българския народ в чисти лумпени, за които ценности, като свобода, толерантност, независимост и достойнство са тера инкогнита. Т.е. създадоха от българите нация от полуроби – нещо, в което никой чужд агресор не е успял. Тези крепостници не можеха да напускат свободно страната си, дори не можеха, без позволение да се преместят да живеят от едно в друго населено място. Те не можеха да изказват недоволството си против властта, а малкото смелчаци, които го правеха бяха избивани или вкарвани в занданите и лагерите. Те нямаха право да създават собствени политически, културни или синдикални организации. Нямаха право да издигат свои кандидати за народни представители извън посочените от властта. Не можеха да се захванат със собствен бизнес. Нямаха право, дори ако изберат, да не работят. Беше им забранено да слушат западни радиа, за да не могат да разберат истината. Бе въобще, тогава, всичко, което не бе изрично позволено, бе забранено.

Всичкият този терор упражнен върху българския народ от комунистическото управление естествено нямаше да бъде възможен, ако през септември 44-та в страната ни не беше нахлула Съветската армия, чрез която бе установен този античовешки строй. Просто без СССР нашите комунистически терористи щяха да бъдат изчистени постепенно от лицето на България... Не само заради българската войска и полиция, а и заради това, че онова, което предлагаха беше възприемано с подозрение от средния консервативен българин.

Сигурно ще изневеря на себе си, ако не спомена, че на 9-ти септември България въобще не замени демокрацията с комунизма, просто защото демокрацията тогава беше отишла отдавна на кино. Едно 10 годишно авторитарно-монархическо управление беше заменено с тоталитарно такова. В първото обаче беше заложено една възможност за еволюционно развитие на нашата нация, докато второто съперничеше на най-човеконенавистните идеологии съществували на света.

Та на 9-ти септември биологичните и идейни наследници на комунистите отново ще коленичат пред паметника на „освободителя“, отново ще призовават към излизане на България от Свободния свят и ще демонстрират любов към една държава на североизток, която през цялото си съществуване е била символ на тирания, самодържавие и терор. А това едва ли може да бъде български празник?

Юрий Александров