От политически лидери до обикновени граждани трябва да загърбят своето его, ако все още просперитетът на родината преобладава като върховна ценност

Евлоги Станчев*

През изминалите вече шест месеца международната общност беше поразена от непредизвиканата военна агресия, която Руската федерация предприе в Украйна – безпрецедентно по своите мащаби от времето на Втората световна война въоръжено нахлуване на територията на суверенна държава. В хода на този период редица коментатори (покриващи целия спектър от журналистическия жанр до академичната наука) предложиха разнообразни анализи и оценки на случващото се, мнозинството от които еднозначно осъждащи руската инвазия като престъпление. Самият аз активно се интересувах, коментирах и ще продължавам да коментирам ситуацията около войната в Украйна, а също и по-широкия и не по-малко важен контекст на процесите, протичащи в украинското и руското общество. Струва ми се обаче, че този повод е подходящ, за да се направи своеобразна равносметка на нещо привидно по-странично, но всъщност силно интересуващо ни като българи – какво показа последната половин година на война относно процесите у нас, в българското общество.

***

Още от първите дни на военната инвазия в Украйна български граждани, много от които неангажирани с конкретна политическа формация, се обявиха 

открито срещу руската агресия

 Последваха няколко многохилядни шествия в София и в други градове в подкрепа на украинците в тяхната борба за свобода и независимост (24 март, 7 април и 9 май в столицата), както и няколко по-малобройни, но не по-маловажни инициативи в същата насока (например бдение със свещи в памет на жертвите на войната, проведено на 6 март в София). На фона на тази преобладаваща и даваща повод за оптимизъм нагласа в българското общество, също от ден първи на инвазията се активираха гласове (къде спонтанно, къде по команда), които обслужиха руската страна в конфликта, макар и с различни нюанси. Някои от тези позиции призоваваха за „неутралитет“, внушавайки представата, че евентуална подкрепа за Украйна означава директното въвличане на страната ни във война. Други паразитираха в публичното пространство с искането да бъде чута „другата гледна точка“. Трети се опитваха да разпространяват в обществото различни исторически и геополитически лъжеаргументи, обясняващи (а в същността си оправдаващи) инвазията на Путин. Четвърти, от позицията на наглед неутрални анализатори, не спираха да вменяват на обществото, че всяка критична позиция към Русия нарушава българския национален интерес. Разбира се, имаше и такива, които съвсем открито подкрепиха руската военна авантюра и предвещаваха неин скорошен успех. Нещо повече, някои хора си позволиха съвършения морален цинизъм 

да „изперат“ съвестта си,

 първоначално обявявайки се срещу войната на Путин (например от позицията на симпатизанти на автентичната антивоенна левица), но малко по-късно започвайки да релативизират престъпния характер на руската агресия и акостирайки на брега на това, което придоби популярност като “whataboutism”. Съвсем очаквано, в основата на мобилизирането на тези гласове стояха добре познатите и отдавна установени канали на кремълската пропаганда у нас – някои (дез)информационни портали, журналисти, общественици, (псевдо)научни лица и други. На политическото поле най-гласовити в своята проруска ориентация бяха ПП „Възраждане“ и нейните симпатизанти. Разбира се, поне що се отнася до официалната реторика на тази формация, симпатиите към Русия не бяха открито заявени, а скрити зад „националистическия“ призив за съпротива срещу „американското колониално робство“ – наратив, който в продължение на години печелеше политически дивиденти на В. Сидеров. Макар и не толкова провокативно и дразнещо, но всъщност с далеч по-сериозно влияние в полза на руската страна в конфликта, е политическото поведение на Румен Радев. Назначеното от него след оставката на кабинета „Петков“ (поредно) служебно правителство още от самото начало започна последователна работа срещу опитите за скъсване на икономическите и политически зависимости на България от РФ. Освен това миналогодишният служебен премиер на Радев, Стефан Янев, също заяви неприкрита съпричастност към политиките на Кремъл, след като отказа да нарече случващото се в Украйна „война“. Последвалата му оставка от поста министър на отбраната в правителството на Петков и обособяването на собствен политически проект само потвърдиха неговата ясна проруска ориентация.

Тези и други подобни събития от последната половин година затвърдиха и дори задълбочиха отдавна видими и очевидно непреодолими политически различия в българското общество по отношение на Русия, нейното влияние и политики. Създаде се също впечатлението за нарастващо обществено присъствие на това, което условно следва да се обозначи като „политическа русофилия“ – понятие, което не е лишено от своите слабости и което днес по-скоро се отъждествява с

 „путинофилия“

 В този контекст се стигна до парадоксалната ситуация, при която български граждани, НЯМАЩИ руска етническа принадлежност, изпитват политическа лоялност не към собствената си, а към чужда държава, впоследствие обявила България за „враждебна“ на нея страна. Става въпрос не просто за нормалните за всяка демократична система различия между отделни политически идеологии и субекти, а за пълното отсъствие на отъждествяване с настоящата политическа структура на българската държава, без значение какво е моментното й ръководство. Нещо повече, тази липса на политическа лоялност е гарнирана с агресивна реторика за „бунт“, „народно въстание“, „народен съд“ и прочие призиви за радикална политическа (и физическа) разправа с политическата класа и дори с цели сегменти от българското общество. Показателни бяха няколко случая през последните месеци, когато активисти на „Възраждане“ се опитваха да „бранят“ Паметника на съветската армия и Руското посолство в София, провокирайки граждани по време на демонстрации в подкрепа на Украйна.

Всичко това ме накара да си задам въпроса дали ние, гражданите на тази страна, de facto образуваме едно общество в стриктния смисъл на думата, т.е. дали могат да бъдат откроени общо споделени ценности и разбирания при всички българи, консенсусни идеи за развитие на страната и т.н. Ако опростим въпроса – дали сме едно общество с хората, които днес консумират безразсъдно пропагандата на Кремъл и дори я приемат за свое кредо.

Мнозина биха ми отправили забележката, че вероятно отивам прекалено далеч с това свое провокативно питане. Някои биха казали, че в крайна сметка става въпрос за български граждани, които, макар и споделящи различни политически интереси, имат еднакви права с тези на всеки друг. Тъкмо това прокламират свещените принципи на демокрацията и плуралистичното общество, към които сме длъжни да се придържаме. Без да оспорвам правото на всеки гражданин на тази страна да изразява свободно своите мисли и политически пристрастия, нито да допускам отнемането на права от какъвто и да е характер, аз се опитвам да кажа нещо съвсем друго. Според повечето валидни дефиниции, за да може една група от хора да бъде третирана като „общество“, е необходимо нейните членове да се намират в състояние на постоянно или поне частично взаимодействие помежду си. Тези отношения непременно трябва да бъдат регулирани от някои правни и морални санкции, около които има постигнат обществен консенсус. Също така едно общество може да съществува само тогава, когато неговите представители споделят някои общи културни фундаменти, което, разбира се, не означава, че не са допустими културни различия. Необходимо е също така и колективно чувство на лоялност към някаква обща политическа инстанция (обикновено собствената държава). От тази гледна точка изказвам обоснованото предположение, че въз основа на силното и дълготрайно руско (а по-рано и съветско) влияние някои български граждани споделят значително отличаващи се представи за минало, настояще и бъдеще, всички те доминирани и моделирани от връзките с Русия. За някои от тези хора руската и българската идентичност, макар и в различна степен и поради разнообразни причини, се допълват взаимно, понякога дори се преживяват като тъждествени. За такива случаи езикът на социологията използва термина „комплементарна идентичност“. Сами разбирате, че това неизбежно води до обособяването на тези граждани в отделно, 

паралелно българско „общество“

 Имайте предвид, че процесът на разграничаване от останалите български граждани е напълно съзнателен и дори търсен. Тези хора изпитват пренебрежително отношение към голяма част от несъгласните с тях (което например ясно личи в реториката на „Възраждане“), често неглижират и дори осмиват общите социални норми и предлагат тяхната подмяна с други такива.

Руската пропаганда поддържа тези внушения сред някои наши „сънародници“ с една извънредно политизирана интерпретация на принципно неполитически въпроси като културна принадлежност, историческо минало, представи за собствената общност и т.н. Във връзка с това разказът за „изконните“ българо-руски връзки обикновено се свежда до три основни фундамента – история, православие и обща славянска принадлежност.

Придържането към проруския прочит на българското минало (спомнете си например за „двойното освобождение“, което някои олигофрени мечтаят да стане „тройно“) не просто изкривява националния ни исторически наратив. Някои от апологетите на този прочит дори споделят различен празничен календар, разбира се, изцяло ориентиран около руската/съветската държава или нейната роля в българската история – например чествания на 9 май, на 9 септември и т.н. Забележете, говорим за етнически българи, граждани на държава, на която Съветският съюз едностранно обявява война на 5 септември 1944 г. и която впоследствие окупира. Макар и да има вида на съвършена гротеска, всяка година на 9 май имаме неудоволствието да наблюдаваме хора, които инициират собствен „безсмъртен полк“, окичени с руски/съветски знамена и „Георгиевски ленти“. Тук е мястото да вметна, че основните авторитети в теоретичните проучвания върху нациите и национализма споделят схващането, че възприемането тъкмо на собствен календарен цикъл е основен критерий за утвърждаване на отделна национална идентичност. Освен това създателите и разпространителите на проруския манипулативен наратив целят внушението, че без фундаменталната роля, която Русия оказва върху българската история, последната би се обезличила и дори „обезбългарила“. Изцяло в тази насока са сравнително честите изказвания, че „българската история се пише от Американското посолство“ или от някакви „соросоидни НПО-та“. Отново в същия дух следва да разглеждаме циничните опити на „червената“ номенклатура да релативизира комунистическите престъпления, осъществени под пряката санкция на Москва – спомнете си как през април 2021 г. депутатите от БСП напуснаха залата на Народното събрание, отказвайки да признаят терористичния атентат в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. Малко по-рано пък В. Дърева, общопризната като водещ представител на „червения“ интелектуален авангард, публикува книга с привидно претенциозната задача да разчупва „канони“ в историята (както леви, така и десни) относно това трагично събитие. Изцяло според очакванията обаче единственият стремеж на този текст е да релативизира вината на комунистите, отправяйки циничното послание, че атентатът всъщност е провокиран от тогавашната власт в Царство България. 

На фона на просъветската и прокомунистическа интерпретация върху българската история, към която тенденциозно се придържат апологетите на политическата русофилия у нас, особено шизофренично звучи акцентът върху православното християнство и основополагащата роля, която има Русия в неговото историческо съхранение. Твърди се също, че 

православието вероятно е основният стълб, върху който се гради хилядолетното „духовно единство“ между българи и руснаци

 Българското православие обаче, при цялото си изобилие от популярни, езотерични и неканонични от догматична гледна точка духовни водачи и течения, е много далеч от преобладаващо фолклорния израз, който има християнството на места в провинциална Русия. В миналото например руските земи са ставали свидетел на някои ужасяващи практики, нямащи нищо общо с която и да е християнска деноминация. Само ще спомена за случаите на масови самозапалвания с цел запазване „чистотата“ на религията от страна на някои преследвани от властта секти на т.нар. „старообрядци“ (известни още като „староверци“). Препоръчвам на тези от вас, които не са запознати с явлението на старообрядчеството, да прочетат изключителния текст на проф. дфн Калин Янакиев „Какво още има в „православната цивилизация” на Русия?“ (вж. https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,68024/view,article/?fbclid=IwAR2Z7U5CPoF77W_ktkznKbpVxSMcgaHMjXteS-Mw0xUrbt-_yLz7VKbBfvY). Впрочем Ал. Дугин е старовер, защото в очите на този квазифашист тъкмо това е автентичното „руско православие“, в което се съчетават елементи както от източното християнство, така и от руското езичество. Изобщо не смятам да коментирам циничното отклонение от фундамента на християнската религия, когато руски свещеници, сред които и московският патриарх (самият той агент на КГБ), освещаваха снаряди, предназначени да убиват православното украинско население. Нещо, което православните свещеници практикуваха в армията на сръбските главорези на Аркан и Ратко Младич преди вече 30 години. Нито пък има нужда от коментар кървавото разпространение на доктрината за „руския свят“ от ислямистите на Рамзан Кадиров. Всички тези извращения се представят от тукашните консуматори на руска пропаганда като „духовна алтернатива“ на „декадентския Запад“, обезличаващ със своя „войнстващ либерализъм“ националните ценности и морал. И някои хора у нас наистина споделят тези убеждения.

Подобни манипулации и злоупотреби от страна на приставащите на Кремъл изобилстват и по отношение на представата за общата славянска принадлежност на българския и руския народ. Разбира се, тукашните „русофили“ в преобладаващото си мнозинство са хора, които нито познават текстовете на водещите руски интелектуалци-славянофили от 19 век, нито пък имат някаква дори бегла представа за развитието на панславянското движение в Централна и Източна Европа от 19 и началото на 20 век и неговите различни локални изражения. Тъкмо поради тази своя откровена неграмотност тези хора не могат да си дадат сметката, че акцента върху славянската идентичност на българския народ единствено в контекста на българо-руските отношения всъщност се намира в пълен синхрон с 

експанзионистичната руска имперска доктрина, употребяваща идеите за „славянско единство“

 с цел постигане на своите геополитически амбиции. В тази перспектива обективният исторически и културен факт за славянската принадлежност на българи и руснаци и произтичащите от това езикови и други сходства е натоварен със силно политизирани интерпретации и по този начин се превръща в аргумент на руската пропаганда. Още по-нелепо звучи призивът за солидарност с „братска“ и „славянска Русия“ в контекста на войната в Украйна – агресия срещу друга славянска страна, която РФ води с военни предимно от Бурятия, Чечения, Дагестан, Калмикия и т.н. Спомнете си също как повечето от съпричастните с Кремъл „български патриоти“ бяха по-мълчаливи от подлога при закъснял банков транш от 4,000 лв., когато Путин си позволи върховния цинизъм, разбира се, продиктуван от чисто геополитически съображения, да ни съобщи, че кирилицата „…е дошла при нас [Русия] именно от македонските земи“.

Още една тенденция, която не е никак маловажна по отношение на настоящия разговор. Тези български граждани, които са сляпо ориентирани към Русия и нейните политики, разполагат с един богат наративен ресурс – „консервативната“ реакция срещу болестите на „либерална“ Европа. Както у нас, така и в други европейски страни, под „консервативното знаме“ застават различни политически играчи и обществени гласове, разпространяващи разказа за назрялата необходимост от защита на „традиционните ценности“ и от непреклонност пред техните врагове. Като такива еднозначно са разпознати „джендър идеологията“ на Брюксел и „англосаксонския империализъм“, колкото и нелепо да звучат тези понятия. Далеч не е трудно заключението, че върху подобни, изпълнени с романтични клишета идеи всъщност не се крие нищо друго, освен концепцията за разединена и в този смисъл слаба Европа, което директно обслужва руската геополитическа доктрина.

Обществената популярност на призивите за разправа с упадъчните „евроатлантически“ ценности създава усещането, че „автентичният“ български патриот няма как да не приеме каузата на „братска“ Русия като органично своя. 

Претенцията за монопол върху българския патриотизъм,

 която отправят политическите русофили у нас, води обаче до неговото не просто изкривяване, но практическото му обезличаване. Да се обявяваш в защита на традиционните национални ценности означава да уважаваш правото на национално самоопределение, независима държавност и неприкосновена културна идентичност – т.е. всичко онова, което Руската федерация не признава по отношение на Украйна и нейния народ. Впрочем Русия не признава тези неща и спрямо други, по-малки страни и народи, например българския. В този смисъл да се възприемаш за патриот, за когото добруването на България като национална държава е основополагащ принцип, но в същото време да си ориентиран към страна, която винаги е възприемала българите като част от своята имперска сфера на влияние, е вероятно учебникарски пример за наличието на стокхолмски синдром.

Макар и да прави всичко възможно за да участва в общоевропейския дебат върху някои наистина важни въпроси, уви, тази „консервативна теза“ не може да претендира за приемственост с различните политики на класическия европейски консерватизъм, формулирани от науката политология. Нито у нас, нито другаде. Поне докато това политическо течение е обвързано с руското политическо лоби. И докато консерватизмът, поне у нас, до голяма степен се отъждествява с носталгия по „златния век“ на съветския комунизъм. Въпреки това вероятно много от вас биха се съгласили, че оглавяването на тези нови „консервативни“ идеи в Европа от проруски партии и платформи представлява може би най-голямата победа на Кремъл в международен план. Тази тенденция отдавна изисква сериозно осмисляне и ефективно противодействие на общоевропейско равнище.

Разбира се, тези за много от вас тревожни разсъждения предполагат да поговорим непременно за обществения обхват на този сегмент от българското „общество“ (кавичките са умишлени предвид горните параграфи), в чието самосъзнание образът на Русия представлява важна или дори съставна част. В тази насока немалко от вас сигурно са запознати с внушението за „традиционно русофилския“ български народ – съзнателно поддържан манипулативен разказ, имащ за цел да се наложи илюзията, че поради исторически и културни причини българите смятат Русия за „братска страна“ и в този смисъл безкритично одобряват всяка нейна политическа инициатива. Всъщност мнозинството от политически неангажираните български граждани (които сме свикнали да обозначаваме с неуважителното понятие „периферия“) днес далеч не възприемат Русия по начина, по който К. Костадинов, П. Волгин, В. Вацев и други подобни се опитват да ни внушат. Това са граждани, за които руската роля в българската история се изчерпва с уроците от гимназиалните учебници, посветени на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. и подписването на Санстефанския договор. Оказва се, че българският народ изобщо не е толкова глупав или повърхностен в своите представи, за да не направи ясното разграничение между днешната Путинова Руска федерация и „онази“ Русия, която е едновременно „освободителка“ и източник на впечатляващи културни постижения. Също така за мнозинството от българските граждани датата 9 май няма на практика никаква символна стойност. Или поне не такава, каквато си въобразяват посочените по-горе рупори на кремълската пропаганда. Преобладаващата част от нашите сънародници може да осъзнават и оценяват дефицитите на посткомунистическия Преход, но далеч не копнеят по „онази система“, характеризираща се с множество социални и битови лишения, политически репресии и практическа загуба на държавен суверенитет в полза на Съветския съюз. С други думи, макар и раздирани от политически различия, българските граждани в голямата си част споделят онова, което Христо Тодоров с основание обобщаваше като 

„памет за несвободата“

 За тези хора социализмът има в най-добрия случай романтичния образ на стари изображения, любопитни артефакти и разкази от този период, но не представлява осъзнат политически стремеж. Неоспоримо доказателство намираме в електоралните нагласи на българските избиратели и произтичащите от това тенденции. Показателно в тази връзка е, че от 2005 г. насам БСП се намира в състояние на постоянно „свиване“ и вероятно в скоро време ще придобие статута на една от многото малки партии. Всъщност до появата на нова, автентично лява партия, необвързана със старата „червена“ олигархия, което би забило окончателен пирон в ковчега на „столетницата“. Също така общият „русофилски вот“ очевидно не може да премине бариерата от 9-10%, въпреки целенасочените дългогодишни инвестиции в тази насока и като се има предвид тенденциозно ниската избирателна активност. Най-силното представяне на такъв тип политическа сила до момента беше резултатът на ПП „Атака“ на изборите през вече далечната 2009 г., когато тя впрочем все още не беше толкова открито проруска, както от Февруарските протести през 2013-а нататък. Сами виждате несъстоятелността на „социологията“ и „анализите“ върху българското общество, които ни поднасят наведените пред Кремъл. Впрочем достатъчно показателен за ограничеността на чисто руската линия като политически ресурс конкретно при „Възраждане“ е фактът, че от всички инициативи на тази партия от началото на 2022 г. най-многоброен и обществено резониращ беше „антиваксърският“ протест през януари, а не последвалите опити за консолидация на антиукраински сантименти. Резултатите от 2 октомври само ще потвърдят тези констатации.

***

Не бяха малко тези, които оцениха времето, в което се намираме от края на февруари т.г., като преломно за нашата родина и „общество“. Разбира се, 

идеята за преломност 

далеч не е нещо уникално, нито ново в българската, а впрочем и в която и да е друга история. Със сигурност подобно усещане, макар и с различни нюанси и интензивност, е било споделяно от предишни поколения българи – например по време на и след Балканските войни, в контекста на Втората национална катастрофа след Първата световна война и подписването на Ньойския договор, след деветосептемврийския преврат и установяването на комунистическа диктатура в страната, след 10 ноември 1989 г. и т.н. Преломна беше до голяма степен и 2013 г., когато неокомунистическата олигархия се опита да върне България в подчинено спрямо Кремъл положение. Не са нови и диаметрално противоположните настроения на българите относно Русия. Съществуването на неприкрита и (все още само) вербално агресивна политическа русофилия, на която флагман днес е „Възраждане“, далеч не е явление, започнало през февруари 2022 г. Нито пък е нова осъзнатата съпротива на множество граждани срещу опитите българската държава да бъде изтласкана обратно в орбитата на политическо и всякакво друго влияние на Руската федерация. Всъщност българското общество е прорязвано от подобни разделителни линии по отношение на геополитическата ориентация на страната през последните повече от три десетилетия, а в исторически план на практика още от основаването на Третата българска държава. Тези тлеещи напрежения бяха периодично активирани в условията на политически кризи както от регионален, така и от глобален мащаб – спомнете си разнообразните коментари и призиви в най-тежкия период от бежанската криза през 2015 – 2016 г., а малко по-възрастните нека си припомнят противоречивите обществени нагласи по време на Югославските войни през 90-те.

Въпреки че усещането за прелом е циклично явление в българската история, налице са достатъчно основания да се смята, че 

след 24 февруари 2022 г. настъпиха процеси от фундаментално значение

 за бъдещето на страната ни. Няма никакво съмнение, че руската инвазия в Украйна постави България на вододел, изискващ важни, дори съдбоносни решения. Освен че задълбочи стари обществени разделения, последната половин година провокира някои значителни промени в обществените нагласи у нас. Все по-широки слоеве от българското общество ясно осъзнаха на какво всъщност е израз т.нар. русофилия и до какво би могла да доведе, ако отново получи политически шанс. На много хора им стана ясно, че не става въпрос нито за историческите оценки върху ролята на Русия в българската история, нито за връзките между българската и руска култура (връзки, които рупорите на Кремъл тенденциозно представят като еднопосочен процес на влияние оттам насам). Става дума за съвсем прозаичната геополитическа концепция за „руски реванш“ след загубата на Съветския съюз в Студената война – т.е. възстановяване на руските имперски амбиции, утвърждаване (а в случаи като Украйна дори анексиране) на зони на безусловно политическо влияние на Русия. Впрочем според Кремъл тук попада и „традиционно русофилска“, но в наши дни преди всичко „неблагодарна“ България. Закъснялото осъзнаване на тези напълно реални руски стремежи, а също и всекидневните новини за зверствата на руската армия в Украйна, накараха множество български граждани да поставят темата „Русия“ като приоритет в политическия дневен ред на страната ни. Много дори пожелаха окончателно скъсване на всякакви връзки с руската държава и неизбежно произтичащите от това зависимости. От тази гледна точка периодът след февруари 2022 г. е съдбоносен преди всичко с това, че вероятно за първи път в новата и най-нова история на България се намираме в ситуация на безпрецедентно по своя мащаб преразглеждане на отношенията ни с Русия. Също така за първи път се посочват толкова открито каналите на руско влияние в България, към момента еднолично оглавени и олицетворявани от Румен Радев и неговата обществено-политическа клика, обсебила изпълнителната власт в страната.

Трябва да се има предвид, че попадането на обществото в подобна „съдбоносна“ ситуация представлява нож с две остриета. От една страна, такъв момент съдържа достатъчна политическа и обществена енергия, за да бъдат ефективно реализирани начертаните непосредствени цели, без значение от очакваната съпротива. От друга страна обаче, в такива условия хората често са склонни да реагират импулсивно, да се ръководят от емоции, а не от здрав разум и критичност. При дадени обстоятелства това може да доведе до 

(зло)употреба с обществения потенциал

 с цел постигане на частни политически и други дивиденти. От своя страна, това обикновено води до опорочаване и/или маргинализиране на въпросната идея. Днес обаче става въпрос за политическата и икономическа независимост на България, за отстояването на нейната принадлежност към Европа и семейството на цивилизованите народи. Това задължава всеки от нас да разсъждава трезво, да не се поддава на емоции или на манипулации. А те, бъдете сигурни, ще идват отвсякъде, особено в идните предизборни седмици. Гласовете на Кремъл у нас вече започнаха активно да тровят публичното пространство, предупреждавайки ни за „ужасяващата зима“, която ни очаква при липсата на руски газ. Ще започне истеричното облъчване как различни европейски държави една по една ще „клякат“ пред Путин, за да осигурят битовия комфорт на своите граждани. Ще ни „претоплят“ разказа за „гнилите европейски ценности“, за доминиращата в Европа „войнстваща“ ЛГБТ идеология, предлагайки в замяна доверие в „националния консерватизъм“, отстояващ принципите на националния ни суверенитет (разбирай проекта на Радевата, т.е. кремълска креатура Ст. Янев). Ще ни говорят как България се нуждае повече от всякога от „правителство на националното спасение“, което не означава нищо друго, освен още по-трайно вкореняване на руското политическо лоби в управлението на страната. Бъдете сигурни, с оглед на вероятното продължаване на политическата криза след изборите на 2 октомври, ще започне отново да се прокрадва идеята за конституционни промени или дори за изцяло нов основен закон на страната. Трябва ли да изпитваме съмнения в какви условия Радев и неговите апаратчици ще проведат избори за ВНС и впоследствие в чий интерес ще бъдат предложените конституционни текстове? Дадохме ли си вече сметка, че перманентната политическа криза, която тъкмо Радев произведе и съзнателно поддържа, може да бъде използвана като аргумент за усилване властта на президентската институция? Разбрахме ли най-после, че това е основната цел на Румен Радев още от самата му поява на политическата сцена у нас?   

***
Независимо как ще определим последните шест месеца от българския политически и обществен живот – като исторически прелом или като поредната от серия тежки кризи – за всички нас е пределно ясно, че се намираме в драматичен период, излизането от който изисква смели и абсолютно безкомпромисни решения. Мисля, че по-голямата част от нас биха посочили следните цели като най-важни: категорично затвърждаване на евроатлантическата принадлежност на България; поставяне на край на политическите и икономически зависимости на страната ни от Русия; окончателно и безвъзвратно заличаване на влиянието на „петата колона“ на Кремъл в общественото пространство; недопускане Радев да концентрира повече власт в президентската институция. Цивилизована Европа в момента се намира в състояние на война срещу авторитаризма и опита за реставрация на времената, когато легитимност имаше правото на по-силния. В подобна ситуация „неутралитет“ не означава нищо друго, освен мълчаливо одобрение на зверствата, които се извършват срещу цял един народ-мъченик. Да говориш за неутралитет в такива условия е откровен цинизъм и упадък на обществения морал. Да спонсорираш буксуващата руска военна машина, купувайки скъпия газ на Газпром, е дори повече от това.

Нека не се заблуждаваме, между много от нас несъмнено има различия. Да, ще трябва да правим компромиси помежду си. Със сигурност не един. Ще трябва да покажем дали т.нар. „демократична общност“ в действителност представляваме такава или сме просто един печелещ рейтинг „таг“ в медийни и други повествования. Ще трябва много хора (от политически лидери до обикновени граждани) да загърбят своето его, ако все още просперитетът на родината преобладава като върховна ценност. Нека не забравяме нито за миг, че нашите баби и дядовци вече веднъж изгубиха своята страна преди близо осем десетилетия. Нашите деца и идните поколения задължават да не допускаме това отново, без значение цената, която трябва да се плати. След като осигурим и категорично затвърдим безусловната си принадлежност към Европа и семейството на цивилизованите народи – стремеж, в който премина животът на много от по-възрастните сред нас – тогава ще разполагаме със свободата и комфорта да изглаждаме различията помежду си. Сега е време за друго.

Бог да пази България! Бог да пази Украйна!