Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2023 20:07 - Василъ Левски (Дяконътъ). Бунтовна пробуда
Автор: mt46 Категория: Регионални   
Прочетен: 1596 Коментари: 2 Гласове:
13


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 .

Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

/.../
2. БУНТОВНА ПРОБУДА

 

 

Въ 1860 година, презъ месецъ декемврий, архимандритъ Хаджи Василий заминалъ за хаджилъкъ. По всѣка вѣроятность, той задигналъ съ себе си крупно богатство, за да запуши алчнитѣ уста на своитѣ иерусалимски събратя, лойни калугери; но на сестриния си синъ, съ когото събиралъ тия богатства, не оставилъ ни една пробита парица за прехрана.

 

— Проси и се храни, — казалъ той на тръгване. — Защо носишъ това дълго расо ? ...

 

Немилостивиятъ вуйка оставилъ още и коня си на Левски, който билъ длъженъ да го храни отъ своя собственъ залъкъ. Разбира се, че той прибѣгналъ подъ стрѣхата на майка си, съ която раздѣлили скромнитѣ нѣколко гроша, спечелени отъ предене чужда работа. Отъ день на день, Левски, ставалъ мраченъ и наеженъ и къмъ турци, и къмъ калугери и чорбаджии, и къмъ всѣка дърмоедна тварь, която не придобивала своята вечеря съ честенъ трудъ и правда [*].

 

Макаръ той и да не бивалъ въ тѣсни съприкосновения съ турцитѣ, но тѣхнитѣ всѣкидневни кепазелъци не му били чужди. Всѣки знае, че турцитѣ не вършатъ нищо тайно, както това става въ цивилизованитѣ държави, гдето угнетенията и хищничествата ставатъ по-тънко и неосезателно, по дипломатически начинъ. Въ Турция нѣма това. Въ Европа казватъ напримѣръ: „За благоприличието, авторитета и честьта на страната, така и така постѫпете”. Турчинътъ говори обратното, той е по кавалеринъ въ действията си. — „За правото на ножа си, за бабаитлъка ти и името ти, ти не трѣбваше да се криешъ отъ никого”.

 

Въ отсѫтствието на вуйка си Левски не стоялъ запрѣнъ въ килията си, както видѣхте по-напредъ, да чете акатиситѣ на Пресветая Богородица и молитвитѣ на свети Василия. Той не закъснѣлъ да събере около си първитѣ свои приятели, като: Христо В. Пулевъ, [46] Иванъ Тюрмето, [47] Георги Рачевъ, [48] Генко Стойновъ [49] и пр., съ които заедно той пѣелъ народни пѣсни, [52] които сѫ предшествуващъ елементъ на всѣко по-сериозно дѣло, развивалъ помежду имъ идеята за придобиване свобода на България, произнасялъ се противъ калугеритѣ и чорбаджиитѣ и въобще противъ всѣко тогава зло въ България. По този начинъ той сполучилъ да придобие много последователи, между по-събуденичката младежь, съ които по-насетне почналъ да работи.

 

Неизвестно коя година, именно Карлово е било посетено отъ едничкия тогавашенъ ученъ и патриотъ български Г. Раковски, [53] съ когото Левски не закъснѣлъ да се запознае. Повече отъ предположение, ние можемъ да утвърдимъ, че искрата за народна свобода и патриотизъмъ е била разпалена най-много у младия Василъ отъ Раковски. Вижда се работата, че тѣхното познанство не е било само на улицата, защото, споредъ увѣренията на домашнитѣ на Левски, той вземалъ нѣкакви рѫкописи отъ Раковски, които преписвалъ на скрито. Твърде е възможно, че тия рѫкописи сѫ били нѣкои отъ съчиненията на последния „Показалецъ, или Горскиятъ пѫтникъ”, [54] които жадната душа на Левски е гълтала пламенно.

 

На следующата година (1861) дѣдо Хаджи Василъ се завърналъ живо и здраво отъ светитѣ мѣста. Оголенъ и оскубанъ до последната парица отъ хищното гръцко калугерство въ Иерусалимъ, той се заловилъ отъ единъ пѫть да поправи своитѣ разстроени финансии отъ неизчерпаемия калугерски източникъ — просията. За тая цель той повикалъ Левски и му порѫчалъ да се отправи немедлено по селата. Левски, който билъ вече докаченъ отъ по-първитѣ обноски на вуйка си, отказалъ му категорически, че ни расото, ни роднинскитѣ имъ връзки, ни неговото положение не сѫ въ състояние да го накаратъ да тръгне втори пѫть по селата съ подобна позорна роля. Вследствие на това тѣ се скарали помежду си и скѫсали всѣкакви по-нататъшни връзки.

 

Левски се върналъ пакъ при майка си, при която останалъ да живѣе презъ цѣлата зима до настѫпването на пролѣтьта (1862). Въ това време въ неговата глава се въртѣли различни планове, единъ отъ други по неосѫществими. Нему се искало да остави Карлово и да си вземе очитѣ въ далечни страни. Ни пустото безжизнено калугерство, ни тихиятъ градъ Карлово можели да наситятъ и осѫществятъ неговитѣ велики планове, които и той самъ едва ли е можалъ да опредѣли. Нему се искали приключения, буренъ

животъ и широко поле за работа. Отъ само себе си се поражда въпросъ — защо само Левски не е можалъ да търпи грѣшкитѣ на своитѣ съвременници, лицемѣрното калугерство; защо само той да се въорѫжи толкова противъ угнетението на турския ятаганъ, когато съ него заедно сѫ въздишали и теглили, ако не и повече, милиони сѫщества? Тукъ е тайната, въ подобни само явления може да се опредѣли граница между обикновеното и необикновеното, между слабото и великото, между низкитѣ създания и високитѣ характери, които сѫ рѣдкость въ всѣки народъ, и които предшествуватъ смъртната тълпа. Другояче ние не можемъ да си обяснимъ появяването на Левски въ шестдесетата година. Ни възпитание, което е смѣшно да споменаваме, като говоримъ за хора като Левски, ни образование, ни пъкъ нѣкаква си срѣда сѫ повлияли на него. Казахъ, че хиляди съвременници на Левски, съ неговото образование и попѫтия, сѫ ядѣли на день по петдесеть прѫчки по петитѣ, но никой не се е възмутилъ така геройски. Ако Левски се бѣще родилъ не въ мрачната епоха на нашето минало, той щѣше да бѫде другъ човѣкъ, а не бунтовникъ, къмъ други нѣща щѣше да употрѣби своя талантъ. Естествено, че както всички наши по-живи младежи отивали да търсятъ храна и осѫществяване на своитѣ мечти най-много въ ближната Ромъния, Русия и Сърбия, така сѫщо и нашиятъ херой мислѣлъ да се пропѫди по изъ тия земи, дето ще може и да хвърли отъ раменетѣ си омразното вече черно расо.

 

Случаятъ му се представилъ твърде наскоро. Хора, които отъ сърдце и душа преследватъ една цель, не закъсняватъ да я постигатъ рано или късно. Презъ Карлово преминалъ нѣкой си Иванъ, татарпазарджиченинъ, за когото разказватъ, че билъ изпратенъ ужъ изъ Букурещъ да кани населението за въстание, което ние не вѣрваме, защото по него време въ Букурещъ едва ли се е чувалъ българскиятъ езикъ. Иванъ е искалъ само да се продаде на по-висока цена предъ простодушнитѣ карловци, което се е практикувало отъ всѣки честитъ българинъ, който е пилъ вода отъ мѫтната Дѫмбамица, и който, като се за връща лъ въ отечеството си разказвалъ е небивали чудесии.

 

Както и да е, но тоя Иванъ насърдчилъ за пръвъ пѫть Игнатия Левски да се не бави, но да върви къмъ тихия бѣлъ Дунавъ; много братя имало да го чакатъ оттатъкъ. Но това само не било достатъчно. Трѣбвали сѫ парични срѣдства, тескере, което било като ангелъ-хранитель за всѣки българинъ, и разни други потрѣбности. И започналъ нашиятъ херой да се приготовлява за дълъгъ пжгь. Въ качеството си на смиренъ дяконъ, той намислилъ най-напредъ да приведе въ действие следующия планъ, който е въ състояние да го характеризира като съ какви идеи се е въодушевявалъ още по него време, докато не билъ видѣлъ какъ живѣятъ хората, докато на гърдитѣ му висѣлъ черенъ калугерски кръстъ. Той намислилъ да открадне коня на вуйка си архимандрита, на своя благодетель, отъ светогорския метохъ. Това свое намѣрение той не криелъ ни отъ карловци, ни отъ самия си вуйчо. Публично единъ пѫть всрѣдъ кафенето, въ присѫтствието на мнозина граждани, казалъ предъ очитѣ на Хаджи Василъ, че щѣлъ да му открадне коня, който не билъ му заплатилъ пукната пара за толкова години. Разбира се, че никой не повѣрвалъ на думитѣ му. Всѣки мислѣлъ, че това е шега.

 

За пѫтни разноски зеть му Андрея му далъ 120 гроша, на друго мѣсто си заложилъ калугерското джубе, срещу което така сѫщо получилъ 180 гроша. Отъ тукъ, отъ тамъ, той сполучилъ да се приготви надве-натри за пѫтъ. Съ съдействието на сънародницитѣ си можалъ да тури на рѫка и едно кефилеме за изваждане на пѫтно тескере. Останало само да се прекара на рѫка хранения конь на отецъ архимандрита, коитр чинѣлъ около 3,000 гроша. Ето по кой начинъ можалъ Игнати да се покачи на вуйчовия си конь.

 

Единъ день, на 3-и мартъ 1862 година, когато наближило да се мръкне, той влѣзълъ въ черковния дворъ на Св. Богородица и се скрилъ въ една килия, Тамъ той чакалъ дордето се притъмни добре, за да се затворятъ вратитѣ на клисаря. Когато останалъ той тамъ господарь на черковния дворъ, излѣзълъ полекичка отъ килията и отишелъ полека да опита дали е отворенъ комшулука на метохския дворъ, гдето живѣелъ вуйка му и, гдето се намиралъ коньтъ. Това билъ единствениятъ начинъ да изпълни той своето желание.

 

Посрѣдъ нощь било, когато Левски влѣзълъ въ метохския дворъ и съ прехапана устна приближилъ се до обора. Най-напредъ той посипалъ пѫтя до портитѣ съ слама и боклукъ, за да не се чуе тракането на конскитѣ стѫпки; после, влѣзълъ да отвърже коня, превелъ го презъ черковния дворъ

и излѣзълъ на мегдана благополучно. Разбира се, че револверътъ и камата сѫ замѣстяли кръста и молитвеничето.

 

Следъ като си прибралъ едно друго отъ кѫщата на зетя си, той се яхналъ на хранения конь и хваналъ пѫтя за с. Дѫбени. Не билъ Левски отъ лекомисленитѣ хора, отъ ония, които обичатъ да тържествуватъ и при най-малкитѣ победи. Не се отправилъ той отъ единъ пѫть да пѫтува, въ който случай твърде лесно можаха да го хванатъ, като крадецъ, хората на архимандрита или конашкитѣ заптии. Не, Левски се спрѣлъ въ с. Дѫбени при своя приятель и едномишленикъ Котовъ, комуто разправя вкратце своя планъ, и го изпратилъ да отиде на другия день въ Карлово съ мисия, а той останалъ въ Дѫбени скритъ заедно съ коня си. Мисията на Котова била да се научи, като какви мѣрки е взелъ архимандритътъ за хващането на Левски, да го разубеди, доколкото е възможно, да прежали своя конь, и да му даде криви сведения, че внукътъ му заминалъ за Калоферъ.

 

Вуйката на Левски билъ вънъ отъ себе си. Той скачалъ отъ земята и говорѣлъ, че ще накаже лудата глава, задето се одързостила да извърши подобна противозаконна постѫпка. Котовъ го оставилъ да му трепери брадата и се върналъ въ Дѫбени, за да даде отчетъ за ходенето си въ Карлово.

 

Рано на другия день нашиятъ пѫтникъ бутналъ коня си къмъ Пловдивъ. Първата му грижа била да си извади тескере. Никакво препятствие не срещналъ на конака, защото селското му кефилеме, което извадилъ още съ време, било твърде редовно. По него време пѫтни тескерета се давали само въ Пловдивъ, а не и въ малкитѣ околни градовце. Щомъ той сгъналъ тескерето въ пазвата си, най-сигуренъ другарь за всѣки пѫтникъ, нощно време, безъ да се обади никому, хваналъ татарпазарджишкия пѫть.

 

Следъ четири-петь деня пѫтуване той поздравилъ една вечерь старитѣ развалини на града Нишъ. Щомъ пристигналъ на хана, първата му длъжность била да съблече отъ гърба си омразното расо и да се разстриже [56], което, разбира се, безпрепятствено извършилъ. На другия день той вече крачелъ изъ улицитѣ не Игнатий Дяконъ, а Василъ Ивановъ. Продалъ коня на вуйка си заедно съ калугерскитѣ дрехи и захваналъ да дири вече срѣдство какъ да премине въ Сърбия. Двама души сърби, съ които той можалъ да се запознае въ Нишъ, и предъ които открилъ намѣренията си, спомогнали му въ това. Въ едно сръбско село близо до границата той преседѣлъ около две недѣли да си почине, а после се отправилъ за Бѣлградъ.

 

http://macedonia.kroraina.com/zs/zs_2.htm

 

46 и 47. Хр. В. Пулевъ и Иванъ Тюрмето — вѣрни другари на Левски, за които той писа въ автобиографията си:

„Отъ планини слизахъ въ Карлово отивахъ,

Съ Тюрмето Иванъ да се видѣхъ. . .

—   —   —   —   —   —   —   —   —   —

Нѣма Тюрмето — уловенъ той бѣше

Съ още единъ другарь — Тинко Пулевъ бѣше. ..

Христо е билъ наричанъ още Хиндо или Тинко.

 

48 и 49. Георги Рачевъ и Генко Стояновъ — сѫщо вѣрни другари на апостола.

 

50. Юшурджия — наематель на данъка „десятъкъ”. За това ученикътъ на Левски Петъръ Стояновъ, отъ с. Войнягово, ни е оставилъ споменитѣ си. Вж. „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 149—150.

 

51. По този въпросъ има разногласи но не може да се приеме, че Левски е знаелъ лошо турски езикъ.

 

52. Левски е обичалъ много народнитѣ пѣсни. За тѣзи му любими пѣсни ние писахме въ книгата „Василъ Левски — писма, статии, пѣсни”, 155—168.

 

 

53. Георги С. Раковски и Василъ Левски. Презъ втората четвърть на деветнадесетия вѣкъ, когато се роди Левски — Карлово бѣ буденъ стопански градъ. Този балкански градецъ дава толкова много на Левски и толкова много истини му разкрива, колкото прави това Копривщица за Любенъ Каравелова, връстникъ на апостола. Какво даде балканската действителность на Каравелова знаемъ отъ съчиненията му. Какво даде тази действителность на Левски, ние само гадаемъ чрезъ сравнения и съпоставки, но каква бѣ тя, ние знаемъ отъ карловчанина Иванчо Андреовъ Богоровъ, който дава най-ясната политико-стопанска картина за този градецъ. Богоровъ пише, че Карлово е „Единъ отъ най-рѫкодѣлнитѣ градове”, че въ него живѣятъ 15,000 души, че е „фабриченъ градъ” и че карловчани „иматъ доста чаркове край рѣката”. На този занаятчийско-индустриаленъ образъ на Карлово може да съперничи само Сливенъ съ своя Добри Желѣзковъ-Фабрикаджията.

 

Въ тази именно действителность се роди апостолътъ на свободата: тукъ той почувствува сиромашията и робството, отъ тукъ той отиде презъ Нишъ въ Бѣлградъ при Раковски и постъпва вь първата българска легия.

 

Кой обаче насочи двадесеть и петь годишния Левски къмъ легията на Раковски? Кой му разкри за сѫществуванието на бащата на българскитѣ революционери?

 

Ето една загадка, върху която мъчно се хвърля свѣтлина. Споредъ Захари Стояновъ, въ времето на първата бунтовна пробуда на Левски, презъ Карлово миналъ нѣкой си Иванъ отъ Татаръ Пазаржикъ, който агитиралъ срѣдъ потиснатитѣ българи за бунтъ. Това съобщение е твърде неубедително, но Панайотъ Хитовъ сѫщо разказва за нѣкой си Иванъ Каратанчевъ, който се явилъ въ Сливенъ и сѫщо проповѣдвалъ бунтъ. Положителни сведения за такава агитация вѫтре въ страната ние имаме отъ Ст. Хр. Буйновъ, който, маако преди Левски да се яви въ първата легия при Раковски, пътува съ проповѣдническа задача. За харак-

тера на своето пътуване, задачата, която гонѣлъ и кѫде е ходилъ, научаваме отъ писмото му до Раковски, въ което пише:

 

„Азъ пъкъ подиръ 15 дни съ Божия воля, ще мина презъ Сливенъ, Казанлъкъ, Калоферъ, Пловдивъ, Пазарджикъ, София и подиръ нѣколко дена ще съмъ при Вази, а други ще минатъ презъ Варна, Шуменъ, Търново, Русчукъ... (к. м.)

 

Отъ тѣзи редове трѣбва да направимъ заключението, че Ст. Хр. Буйновъ ще е единъ отъ онѣзи агитатори на Раковски, които вербуваха младежи за кадритѣ на първата легия, легията на Раковски. И нищо чудно, ако предположимъ, че Ст. Хр. Буйновъ или нѣкой другъ неговъ събратъ и човѣкъ на Раковски е открилъ на Васила Иванова, дякона Игнатия, за свикването на първата легия. Името на Раковски Левски ще да е чулъ още тукъ въ Карлово или околноститѣ на балканскитѣ градчета като Калоферъ, кѫдето той е ходѣлъ като послушникъ-калугеръ на своя вуйчо архимандритъ Василий.

 

Въ първата Бѣлградска легия на Раковски Левски постъпва съ името Василъ Ивановъ Кунчовъ. Това е пролѣтьта на 1862 г., т. е. когато едва бѣ започналъ двадесеть и петата си година. Тукъ, при Раковски и подъ ръководството на сръбски военни той се посветява въ военното изкуство. Тукъ той получава първото си бойно кръщение въ битката срещу гарнизона на вѣковнитѣ поробители, които бомбардираха града на 11 май 1362 г. Герой на този день съ дѣдо Илю Македонецътъ и другитѣ войводи е билъ и младиятъ Левски.

 

Въ легията Левски получава и една политическа зрѣлость: следъ манастирскитѣ трѣбници и школото на Райно Поповича, тукъ подъ сѣнката на Раковски той добива своята истинска революционна подплата. Раковски въ това време издаваше „Дунавски лебедъ”, а всѣка вечерь, както пише Захари Стояновъ, „събиралъ по-развитичкитѣ измежду тѣхъ, на които държалъ различни патриотически лекции по българска история. . .” За тѣзи вечери на революционно и политическо изграждане Христо Ивановъ Книговезецътъ, вѣрниятъ другарь на Левски, пише, че се събирали и слушали „жестокитѣ слова” на Раковски. Въ легията най-голѣмъ учитель на Левски бѣ Раковски, а позивътъ на последния отъ 1 августъ 1862 год. е основата, върху която израстна Левски. Въ този позивъ великиятъ котленецъ пишеше: „Нека никой не мисли, че свобода се добива безъ кръвь и скѫпоценна жертва! Нека никой не чака отъ другиго да го освободи. Нашата свобода отъ насъ зависи!”. ..„Нашата свобода отъ насъ зависи!”... ето основната теза на Левски въ бѫдещата му дейность.

 

Да се осѫществи тази идея на практика е твърде рано: чет-

ническото движение подъ влияние на Раковски едва е скѫсало съ хайдутството; опитътъ на Раковски да премине въ България и обяви въстание е още само химера, Левски, обаче, отъ всички тѣзи идеи и настроения си е взелъ добъръ урокъ.

 

Малко следъ като Левски напуска легията, той не може да се отърве отъ влиянието на Раковски. Въ село Войнягово, Карловско, кѫдето той бѣ учитель, ще да е челъ „Горски пѫтникъ” на Раковски, защото презъ селото минава другарьтъ му Христо Ивановъ, съ мисия да отиде въ Букурещъ и донесе „Горски пѫтници”.... Отъ тази книга Левски ще да е получилъ вдъхновението да напише после стихотворната си автобиография.

 

Раковски действително е обърналъ голѣмо внимание върху Левски, дори го е взелъ подъ свое покровителство. Презъ есеньта на 1866 г., по желание на Панайотъ Хитовъ, Левски пише писмо до Раковски, въ което първиятъ се интересува какво върши Раковски и какъ се развива четническото движение:

 

„И иска да знае подробно (Хитовъ), — пише Левски на Раковски, — въ какви занятия се намирате днесъ и най-паче Ви моли да му явите, заради търговитѣ какъ отиватъ днесъ и какъ ще бѫдатъ за напредъ”.

 

Отъ това единствено писмо на Левски до Раковски, особено отъ края му: „Като не ми остава времето да Ви пиша по-напространно, оставамъ Вашъ най-искренъ Д. И. Левски”. . . виждаме, че Раковски и младиятъ Левски сѫ доста близки и сърдечни въ отношенията си. Нѣщо повече ; когато Панайотъ Хитовъ презъ пролѣтьта на 1867 г. ще тръгне изъ Балкана съ четата си, то за знаменосецъ ще вземе Левски и то по препорѫка на Раковски. Дори Панайотъ Хитовъ смѣта, че Левски е твърде младъ за знаменосецъ и пише въ споменитѣ си: „...покойниятъ Раковски ми препорѫча дякона, какъ го знае, че билъ при него самоолицъ (доброволецъ) и сѫщиятъ предложи, че трѣбва да го отредимъ за байрактарь, което по моето мнение не можеше да бѫде...

 

Отъ четата на Панайотъ Хитовъ Левски отиде въ втората легия, кѫдето стоя малко поради болестьта си, а следъ това поради политически вероломства на сръбскитѣ офицери бѣ екстерниранъ отъ Сърбия заедно съ свои осемь вѣрни другари. Така той веднажъ за винаги напуща Бѣлградъ. Отъ Сърбия той отиде въ Букурещъ, но заварва само прѣсния гробъ на Раковски и последната му книга за българскитѣ хайдути, на които бѣ посоченъ новъ пѫть: четничеството. Съ тази си книга и съ планътъ си отъ 1861 год. за освобождението на България, Раковски посочи пѫтя на българската революция: да се върви отъ хайдутство къмъ четничество. За Левски тази теза вече бѣ остарѣла. Той видѣ недѫгавостьта на четничеството, затова въ главата му се чертаеше нѣщо по-голѣмо: да се върви отъ четничество къмъ организираното народно въстание.

 

Следъ Раковски само Левски тръгна по правилния исторически пѫть на освободителното движение. Ботйовъ даде третата насока, като разшири задачитѣ до единъ космополитизъмъ. Най-трудната задача обаче бѣ на Левски. Той трѣбваше да трасира единъ новъ пѫть, да организира народа въ комитети и да го подготви за предстоящия великъ часъ на въстанието. Така Раковски бѣ смѣненъ отъ Левски. Раковски заживѣ зъ Левски, И наистина има нѣщо символично въ живота на тѣзи двама великани: когато Раковски почива, въ главата на Левски се заражда идеята за вѫтрешната революционна организация съ комитетитѣ. (Вж. Литературенъ гласъ, бр. 566, 1942 г. — посветенъ на Г. С. Раковски).




Гласувай:
13


Вълнообразно


1. kvg55 - mt46,
29.01.2023 22:28
Наблюдава се днес едно утопично търсене на опорна точка в живота на българина в историята. Затова и се нароиха националистически партии и обществени организации и се измисля историческа слава.
Няма лошо, но не това е пътят към бъдещето.
Видяхме какво излезе от реставрацията на капитализма и буржоазното общество.
А защо не се сещаме, че можем да върнем социализма без неговите недостатъци породени от капиталистическата блокада в която се намираше.
Светът се променя – трябва да се подготвяме отдалече.
Както сме се бракосъчетали с НАТО и Евроколхоза, като не изпълняваме с усърдие съпружеските си задължения, защото не сме доволни, току виж ни поискали развод. Те да го искат – не ние. Но нас ни устройва.
Ще роди ли днес Времето своя българин–герой? Склонен съм да кажа, че няма.
цитирай
2. mt46 - Мисля, че надеждите ти не са реалистични...
30.01.2023 20:59
kvg55 написа:
Наблюдава се днес едно утопично търсене на опорна точка в живота на българина в историята. Затова и се нароиха националистически партии и обществени организации и се измисля историческа слава.
Няма лошо, но не това е пътят към бъдещето.
Видяхме какво излезе от реставрацията на капитализма и буржоазното общество.
А защо не се сещаме, че можем да върнем социализма без неговите недостатъци породени от капиталистическата блокада в която се намираше.
Светът се променя – трябва да се подготвяме отдалече.
Както сме се бракосъчетали с НАТО и Евроколхоза, като не изпълняваме с усърдие съпружеските си задължения, защото не сме доволни, току виж ни поискали развод. Те да го искат – не ние. Но нас ни устройва.
Ще роди ли днес Времето своя българин–герой? Склонен съм да кажа, че няма.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19172241
Постинги: 3687
Коментари: 45099
Гласове: 148935
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031