Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2022 15:55 - "Ами сега кого ли ще нарекат за цар?"
Автор: samarinof Категория: Лични дневници   
Прочетен: 392 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 23.07.2022 15:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Из "Петър Първи", Алексей Толстой /откъс/

„Петър Първи“ е епохален исторически роман, посветен на най-великия от руските монарси. Безупречно написан епос, уникален като стил и мащабност на събитията, който рисува един от най-ярките и трудни периоди в историята на Русия – времето, когато е управлявана от Петър Първи – император, военачалник и реформатор.
Създаването на романа, който ще се превърне в едно от най-известните произведения на Толстой, е плод на шестнадесетгодишен труд и множество проучвания, които включват изследвания на историци, записки на съвременници на императора, дневници, писма, укази, дипломатически доклади, съдебни документи и литературни паметници на епохата. Благодарение на тези проучвания, както, разбира се, и на големия талант на автора, книгата се нарежда сред най-добрите романи в руската литература – тя не само изобразява в детайли всички важни събития от времето на Петър Велики, но и успява да вдъхне истински живот на историческите личности в нея.

Алексей Толстой (1883–1945) е руски писател, академик, депутат във Върховния съвет на СССР. Сред най-известните му творби са историческите епоси „Петър Първи“ и „Ходене по мъките“, научнофантастичният роман „Аелита“, утопичният приключенски роман „Хиперболоидът на инженер Гарин“ и детската книга „Златното ключе, или приключенията на Буратино“.

Представяме ви откъс:

Глава 1                                            Санка скочи от печката, удари задника си в раздулата се врата. След Санка бързо се смъкнаха Яшка, Гаврилка и Артамошка: изведнъж на всички им се допи, та изскочиха в тъмния пруст подир облака пара и дим от прокисналата стая. Леко синкава светлина се мержелееше в прозореца през възсинкавия сняг. Студено. Заледила се е кацата с водата, заледило се е дървеното черпаче.

Чедата подскачаха от крак на крак – всички бяха боси, Санка беше забрадена, Гаврилка и Артамошка бяха само по ризки до пъпа.

– Вратата, поразници! – извика отвътре майка им.

Майката стоеше до печката. Пред отвора на пещта ярко се разгоряха подпалки. Майчиното сбръчкано лице се освети от огъня. Най-страшно блеснаха изпод окъсаната кърпа изплаканите ѝ очи – като на икона. Санка, кой знае защо, се стресна, затръшна с все сила вратата. Сетне загреба от дъхавата вода, сръбна, схруска късче лед и даде да пият на братчетата си. Пошепна:

– Измръзнахте ли? Ако не, да изтичаме на двора, да погледаме – татьо коня запряга...

image

На двора баща им запрягаше шейната. Валеше лек снежец, небето беше снежно, на високия плет бяха накацали гарги – тук не е толкова студено, колкото в пруста. Татьо, Иван Артьомич – така го наричаше майка им, а хората и сам той пред хора – Ивашка, по прякор Бровкин, – беше с висок калпак, нахлупен до свъсените вежди. Червеникавата му брада – невчесана чак от Покров Богородичен. Ръкавиците му се подаваха от пазвата на грубия кафтан, ниско препасан с лико, опинците настървено скриптяха по измърсения с тор сняг: не му спореше на татьо с хамутите... Гнили бяха хамутите, възел до възел. От яд той крещеше на враното конче, също като татьо късокрако, с издут търбух.

– Мирно, дяволе!

Чедата се изходиха край стъпалата по малка нужда и се скупчиха на заледения праг, при все че студът пронизваше. Артамошка, най-малкият, едва изрече:
– Нищо, на печката ша са стоплим...

Иван Артьомич запрегна и взе да пои коня от ведрото. Конят пи дълго, дълго издува косматите си хълбоци: „Тъй де, държите ме полугладен, поне да се напия до насита...“ Татьо си сложи ръкавиците, извади от шейната, изпод сламата, камшика.

– Я бързо вътре, ей сега ще ви кажа!... – викна той на чедата. Тръшна се реб­ром на шейната, засили се, като излезе от портата, и в тръс пое край обсипаните със сняг високи смърчове към господарската къща на сина дворянски Волков.

– Оле, че студ, хапе – каза Санка.

Чедата се втурнаха в тъмната стая, качиха се на печката, затракаха зъби. Под черния таван се виеше на кълба топъл, сух дим и излизаше през душника над вратата: къщата се отопляваше без комин. Майката замесваше тесто. Домакинството все пак беше заможно – кон, крава, четири кокошки. За Ивашка Бровкин казваха: имотен. От светилото падаха във водата, съскаха въгленчета от борината. Санка дръпна овчия кожух да покрие себе си, братчетата и под кожуха пак захвана да шепти за разни страхотии: за ония, да не им споменаваме името, дето нощя шумолят в избата...

– Одеве, да пукна, ако лъжа, да знаете как се уплаших... До прага – смет, а връз сметта – метла... Гледам от печката – Господ да ни е на помощ! Изпод метлата – един рунтав, с котешки мустаци...

– Олеле, оле! – тръпнеха под кожуха малките.

......

Едва утъпканият път минаваше през гора. Вековни борове закриваха небето. Горолом, гъстаци – трудни места. Тая земя Василий, синът Волков, беше получил по-миналата година, за да се отдели от баща си, московския дворянин на царска служба. Управата по имотите му отреди четиристотин и петдесет десетини със зачислени към тях селяни, трийсет и седем души със семействата.

Василий вдигна господарска къща, ала се охарчи, стана нужда да заложи половината от земята в манастира. Монасите му дадоха пари под голяма лихва – двайсет копейки на рубла. А трябваше срещу отредената земя да носи царска служба, с добър кон, с панцир, със сабя, с кремъклия пушка и да води със себе си ратници, трима мъже, и те на коне, с тегелеи, със саби, с лъкове и колчани... Едва-едва стъкми той с манастирските пари такова въоръжение. А сам с какво да живее? Ами слугите с какво да прехрани? Ами лихвите на калугерите как да плаща?

Царската хазна не знае що е милост. Мине не мине година, ето ти нова наредба, нови пари – дневни, пътни, данъци и оброци. За него самия колко ли ще остане? И все помешчика държат отговорен – защо го мързяло да събере оброка? А от селяка повече от една кожа не можеш одра. Осиромаша държавата по времето на покойния цар Алексей Михайлович от войни, от смутове и бунтове. Откак повилня по земята злодеят проклетник Стенка Разин, селяните Бога забравиха. Попритиснеш ли ги по-силничко, като вълци ти се озъбват. От тегобите бягат на Дон – оттам нито с царска заповед, нито със сабя можеш ги върна.

Конят креташе в ситен тръс, целият се беше покрил със скреж. Клоните закачаха дъгата, сипеха снежен прах. Притиснали се до дънерите, рунтаво­опашати катерици гледаха пътника – брой нямаха тия катерици в горите. Иван Артьомич лежеше в шейната и си мислеше – на селяка само едно му и остава: да мисли...

„Добре де... От туй дай, от онуй дай... На тоя плати, на оня плати... Но гладница ненаситна – такваз държава! – можеш ли я нахрани? От работа не бягаме, търпим. А в Москва болярите вече със златни коли се возели. Дай му и за колата на тоя сит дявол. Добре де... Ти принуждавай, вземай каквото ти трябва, но не злосторствай... А това, братлета, по две кожи да дереш, е злосторство. Царски хора едни сега са се навъдили – където и да се обърнеш, все дяк или поддяк, или бирник – седи, пише... А селякът е сам... Ох, братлета, по-добре ще е да забягна, звяр в гората да ме погуби, по-добре смърт, отколкото това злосторство... Така няма дълго на наш гръб да се храните...“

Ивашка Бровкин си мислеше може би така, а може би и не така. От гората на пътя излезе, застанал на колене в шейната, Циганина (по прякор), също селянин на Волков, черен мъж с прошарена коса. Петнайсетина години беше прекарал в бягство, миткал от място на място. Но излезе указ: да се върнат на помешчиците всички бегълци без срок за давност. Хванали Циганина край Воронеж, където се занимавал със земеделие, и го върнали на стария Волков. Той пак си плюл на петите – хванали го и било заповядано да го бият с камшик без пощада и да го държат затворен – все там, в имението на Волков, – а като му позаздравее кожата, да го измъкнат и за втори път да го бият пак с камшик без пощада, и отново да го хвърлят в затвора, та да не му се прище вече на тоя мошеник, измамник, да бяга. И само това спаси Циганина, че го зачислиха към имота на Василий.

– Здравей – рече Циганина на Иван и се прехвърли в неговата шейна.

– Здравей.

– Нищо ли не се чува?

– Май нищо добро не се чува...

Циганина свали едната ръкавица, приглади си мустаците, брадата, за да скрие лукавството:

– Срещнах в гората един човек: царят, казва, бил на умиране.

Иван Артьомич се попривдигна в шейната. Хвана го страх... „Тпру“... Смъкна калпака, прекръсти се:

– Ами сега кого ли ще нарекат за цар?

– Нямало, казва, кого другиго освен момчурлячето, Пьотър Алексеевич. А той до вчера цицал...

– Ех, братле! – Иван нахлупи калпака, очите му се помътиха. – Ех, братле... Ще дойде сега болярско царство. Всички мърцина ще загинем...

– Щем, а може и да не загинем, така е то. – Циганина се прилепи до Иван. Намигна. – Разправяше тоя човек, ще има смут... Може и да оцелеем, да излезем на глава – няма да ни е първица, я! – Циганина се озъби като върколак, засмя се, изкашля се така, че екна цялата гора.

Катерица се откъсна от един дънер, прехвръкна през пътя, посипа се сняг, заигра сякаш вихър от иглички в пречупената светлина. Едрото малиново слънце увисна в края на пътя над могилката, над високите стобори, стръмните покриви и струите дим от Волковото имение...




Гласувай:
3



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: samarinof
Категория: Лични дневници
Прочетен: 571079
Постинги: 576
Коментари: 897
Гласове: 1000
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728